Зима

На Любчо

Шуми нощта със звън отнесен
потрепва шепота един,
а спомен тих и тъй унесен,
напомня вън е сън, а ний не спим.

На нещо си играят те онези, белите,
на нещо толкова познато.
Не бдят, а нежно пеят песните
и нижат огледало от позлата.

Един единствен танц те знаят,
един единствен нежен шепот...
Те милват се и падат и заспиват,
тъй вън е сън, а ний не спим.

Какво вълшебство е тогава,
онази приказка за тях?
Една кралица без жарава,
сърце и стегнато във мраз.

Една кралица от кристал,
една от много като тях.
Снега със нея би валял,
снега е просто звезден прах.

Сълзи по нещо и по някой,
незнаен спомен, неживян
и миг едничък и отнесен,
като мъгла и лунен свян.

Те пеят тъй преди да паднат
любовни песни и куплети...
Те знаят, че в нощта умират
във клони от сребро излети.

Те просто са един далечен стон,
те носят порив бял и невидим.
Те безутешно търсят своя дом,
те сън са в който ний мълчим.

1996