Самодива

  Ах мрак, душата ми тъмнее, къде са тези светли дни

  в които тя започна да линее и се превърна в сълзи.

 Ах, мрак ти май си толкоз близък на моята душа,

 тя има част от тебе, а ти си част от тя.

                                                   На Любчо 95г. 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                

via:

  Като дойдоха студовете януарските, момчетата от село се хвърляха за кръста в реката. Водата беше ледена, а всичките дечурлига викаха се цяло гърло. Носовете им капеха и не си усещаха краката. Студа беше голям, ала брат ми и тази година извади кръста. След тия дни ваканцията се изнизваше и нас ни чакаше училище. Вечер баба месеше мекици от бяло брашно, а аз ги пържех и  посипвах с пудра. Баба седеше и плетеше, сляпа беше, но пак плетеше. А ние гледахме как мижи кюмбето, греехме си краката и решавахме задачи. А като свършехме, я разпитвахме.

  - Бабо що плетеш като не виждаш?

  - Не ми требва да гледам, пръстите ми нали видат.

  - Бабо, а къде беше онова място дето като падне мъглата и на земята слизат ангели? - почваше брат ми.

 - Не ангели, Ангеле. А, ония дето са у отвъдното. На туй място старците носят жито и го  разсипват връз полето, после се мъгла спуща, а кога се дигне и житото го нема. 

 - Вземали са го гладните?

 - Тъй ще да е... Гладни, винаги има - отговаряше баба.

 - Бабо ти като идеш оттатък, ще се сетиш да се върнеш и да ни кажеш какво е?

 - Като ида таман малко ще мирна от вазе. 

 - Обещай... хайде де.

 - Обещавам.