Photo by Tia Danko
photographer living in Slovakia
Ти си слънчева мигла на очите ми в невидимото,
залютяла в солено от копнеж да ти бъда любима.
В цвят на море, с пръски от вятър ти си толкоз безименен,
че обръщам вселената тая и оная бездънно-светлинната,
за да търся посока в която прашинка от тебе да имам.
Но какво ли за тебе съм аз? Само жена,
прикована към земното, дори без крила.
Дали Андромеда очакваща своята съдба
се е питала същото, което се питам сега?
- Някъде там ли е или имам само смъртта?
В тази реалност като нея съм вързана, няма изплъзване.
Колко време остава ден или еднократно издишване.
Под нозете ми, гъсто-сапфирена и озъбена иде тъмата,
да ѝ върна дълга, да изсъска твоето име и целунала необята
да ме прати там където те има, а не съм те просто измислила?
Така че любими, е ясно. Избирам змията!
Jsi sluneční řasa na mé oči v neviditelném,
houpající se ve slané touze být tvou milovanou.
V barvě moře, s šplouchnutím větru jsi tak bezejmenný,
Že obracím tento vesmír a to bezedné světlo,
abych hledal směr, v němž bych tě mohla spatřit.
Ale co jsem já pro tebe? Jen žena,
připoutaná k zemi, dokonce bez křídel.
Andromeda čekájící na svůj osud,
se ptála tu si stejnou otázku, jakou si teď kladu já?
- Jsi tam někde, nebo mám jen smrt?
V téhle realitě jako ona jsem spoutaná, není únik.
Jak dlouhý je můj čas, den nebo jediný výdech.
Pod mýma nohama, hustá safírová a zubatá přichází tma,
abych jí vrátila dluh, aby zasyčela tvé jméno a políbila nebe,
a mě poslala tam, kde jsi, a já si tě jen tak nevymyslela?
Tak milovaný, je to jasné. Vybírám si hada!
