Самодива

  Ах мрак, душата ми тъмнее, къде са тези светли дни

  в които тя започна да линее и се превърна в сълзи.

 Ах, мрак ти май си толкоз близък на моята душа,

 тя има част от тебе, а ти си част от тя.

                                                   На Любчо 95г. 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                

via:

  Като дойдоха студовете януарските, момчетата от село се хвърляха за кръста в реката. Водата беше ледена, а всичките дечурлига викаха се цяло гърло. Носовете им капеха и не си усещаха краката. Студа беше голям, ала брат ми и тази година извади кръста. След тия дни ваканцията се изнизваше и нас ни чакаше училище. Вечер баба месеше мекици от бяло брашно, а аз ги пържех и  посипвах с пудра. Баба седеше и плетеше, сляпа беше, но пак плетеше. А ние гледахме как мижи кюмбето, греехме си краката и решавахме задачи. А като свършехме, я разпитвахме.

  - Бабо що плетеш като не виждаш?

  - Не ми требва да гледам, пръстите ми нали видат.

  - Бабо, а къде беше онова място дето като падне мъглата и на земята слизат ангели? - почваше брат ми.

 - Не ангели, Ангеле. А, ония дето са у отвъдното. На туй място старците носят жито и го  разсипват връз полето, после се мъгла спуща, а кога се дигне и житото го нема. 

 - Вземали са го гладните?

 - Тъй ще да е... Гладни, винаги има - отговаряше баба.

 - Бабо ти като идеш оттатък, ще се сетиш да се върнеш и да ни кажеш какво е?

 - Като ида таман малко ще мирна от вазе. 

 - Обещай... хайде де.

 - Обещавам. 

Все такива работи си говорехме из вечерите. Лятото Ангел се у дома не прибираше, такъв си беше развей прах. 
Кога почна зимата го загледах, някак сърдит станал и все гледаше сам да си седи. Попитах го какво се е намусил.

  - Сънувах нещо Наде - ми рече и отиде да сече дърва под навеса. 

 Тази вечер дойде виелица, спусна се като гладна и боса и остърга покривите от снега, оглозга дърветата. А после се облече в бели вихрушки, и почна да се смее мъртвешки. Страх ме беше да  отворя прозореца да видя дали Ангел мина през дворчето да внесе дървата, или още на вънка работи по бяла риза. Най-подире, се качих горе на етажа, Ангел рисуваше. Не можах да вляза през вратата, тъй бе разхвърлял в стаята.

  - Какво рисуваш, пак ли ангели?

  - Не. Какво искаш Наде?

  - Кажи ми кой е това?  Какво рисуваш?

  - Все същото, онова.

  - Лилето значи, и баба ти рече, че да престанеш мислиш за нея, остави я вече.  Не си е с главата, болна е. 

  - Щом нищо нямаш да казваш, вземе мълчи си и си върви. 

  - Баба те вика в собата, долу? Ще слезеш ли?

  - Ще ида след тебе.

  Като влезнахме, долу беше студено. Баба седеше скръстила ръце, държеше вретено. С тия очите слепите през прозореца гледаше. Виждаше, все едно чакаше. Вихрушката трополеше в стъклата, печката някак мълчеше зъбата и студена. Ангел разпали кюмбето с два кръпела* дебело насечени и седна умислен и кахърен на едно трикрако столче.

 - Седнете, студено беше, ама топло ще стане. 

 - Бабо, що не плетеш? - Продумах  ѝ  аз.

 - Изплетох си плетките. -  ми рече.

 - На колко стана Ангеле, чедо?

 - Подир зимата бабо, на шестнайсет ще бъда. 

 - Ах, да... Кога аз бех на тия години вашите, косите ми светеха на слънцето в пламък. А, твоите коси Ангеле, какви са?

 - Черни са, бабо.

 - А очите ти Ангеле и те ли са черни?

 - Черни.

 - Мълчи сега. Кога бех на петнайсет, една дружка си имах, комшийка, кака ми беше с две години по-рано родена. Косите  ѝ черни, а очите ѝ те въглен. В едно сме раснали, в едно сме играли. Кога малко по-големи станахме, бащите ни къщи дигнаха. Една до друга като братски, а  старите опустеха на край село. Ограда не сложиха на новите къщи, и ние си бехме като дома, и отвъде и тука. В туй лето минало, кога къщите дигнаха, дойде от далече един хубосник момък. В очите  дявол същински, ала кога се засмееше на ангел приличен. И двете как го видяхме, го залюбихме, а той също назе. Ту тая, ту оная, по кюшетата скришни, под цъфтелите вишни, сладкодумен си беше, огън гореше, и ни низко косеше. Ама кака ми нали по-голяма, все сериозно го мисли и тегли я все да го земе. Аз нали дечко, какво ти  разбирам на игра го обърнах. Онози е хитър, две лета ни подмами. Бащите ни Бога ми, тогиз не разбраха. Ала, речено ― казано, по-лошо от хвърлено. Тя му изрече всичките думи, и всичките с обич издума. Ала глух лу беше да чува, не чува,  смей, се хортува и после я вика, я пак да играят, я пак на хорото, по тъмно на тайна поляна. На нея в червено ѝ беше фустана, а мене ми беше в синьо гайтана. Така бехме млади, в годините сладки.

  - А, бабо как се казва  тая момата?

 - Мълчи Наде трай си, мълчат имената. Отмина що мина, дяволът харен реши, че мене ще иска. Не, че тъй ме залюби, ала сал да избега от нея, че много го сака. Че  ѝ  тъмни косите, и  ѝ  тъмни очите. По златното той се оглежда. А кака от три извора, вода  ще му носи, през три стомни прелива, ама не можа да го предума. А он като виде, че така я държи, хептем я прекърши, на две като млада фиданка. Като мраз цвете как заслани из майски утрини ранни. При баща ми, отиде ръка да ми иска, под венчило да ме води. А баща ми нали се подлъга, че от столицата момъка снажен и ме даде,  та се сгодиме. Щом кака разбра за таз договорка. Да плаче на портата седна. И тихо си през сълзи наричаше за мен не знам що, за него клетва. Подир три дни легна болна. А подир три недели, сива угасна. Умря си тя още мома. Кога туй стана, онзи разтури годежа,  и сватбата рече подир година, че се в черно се сватба  не прави. Месец не мина, четиридесет дена, аз глупава, млада, почна да ми спи по полите и ми скъса гайтана. А после набърже замина, рече ми на гурбет във чужбина. Баща ми като разбра каква е рàботата, не почака и ден,  най подир неделя ме през венчило преведе с доведения син на братова му жена. Бехме си лика при лика, добър човек беше, русоляв и кротък като вол работе, Бог да го прости деда ви. Като рофито яйце* ме крепеше, роса да не зароси, слънце да не ме попари. Първородния хем не бе негов, като свое дете го ценеше. Кога порасна син ми, красавец стана като баща си, млад дявол. Ама пуста хубост завист надига и проклетия. Като почна да дума и че види мома, досущ като кака ми млада и черна, такава каква беше отишла отвъде. Кога овцете пасел, му се явила. В бяла риза, с коси черни катрани. Викала го по име и му пеела песни за чудни поляни. Кога за дърва отидел, на пън седела и сладко му шепнела думи гальовни. На мен за туй само ми каза две три думи сина ми, мигар по тех можах да я позная, че като хала проклета се върнала. 
Сън му не остави, чак до нашата стара къща дохождаше.  Разбрах коя е кога сина ми замина и се вече не върна. Казал дума по дума всичко на брата си, че самодива на гърдите му заспала, прала му ризата и земала кавала в дън гори да го скрие. Отишъл в лесовете да я дири. Кога година мина, за един ден дойде си, остарял като старец. И тебе донесе Ангеле, тебе и Лилето. Ни ви погледна, ни ви иска, на мене ви даде, и те това изрече  „ Клетва има, мъжко чедо от рода му, до девето коляно ще идва да взима, женско живо няма да остане живо до младост“  Тебе Ачо оставих наблизо да  те вардя, Лилето дадох хранениче да е далече, черна орис да не го стига. Ама, кога беше на пет години била Лилето паднала в извора, случайност такава, но жива остана. Не е с акъла си само, дали Онзи я там бутна,  кой да ми каже. Сал с тебе някак говори, а ти на нея приличаш и сал тебе обича.

   - С мен бабо, също приказва и мене обича, Лилето нищо че съм и полувин сестра. 

   - Тебе ти косите обича.

  - Ангеле, баща ти язък си отиде, но ти вече знаеш така ми се чини. Кога разбра сине, кой ти го каза туй че забегна. Дали е жив ущурията из лесовете ли броди. 
  - Бях при Лилето, бабо. Тогава братя ѝ  ми се присмива „Ти баща нямаш, имаш само чичо“ Аз се ядосах, и го смлатих та тетка дойде, да ни разтървава. И като разбра спора за какво е трепна и дума не каза, мълчеше смутена. Тогава познах, че истина има с тия братвежи. Ама не знаех, къде е отишъл, защо е избягал проклетника. Отпреди още мисля, не спирам бре бабо... Наде с тебе нямаме общо, а сестра си ми ужким. Целият род руси, сал аз с Лилето сме си лика прилика, като литеца два жълти брезови.

 - Те, сега вече правдата знаеш, сега вече се можеш опазиш. За тебе ще дойде, ако не сега, напролет, ако не напролет, помни,  че на наесен ще дойде. До где те не земе, не ще те остави.

 - Бабо, аз сънувам една самодива.

 - Зная, чедо... и язе я видим да иде сега макар, че зима. Пристъпя премлада, кръшна лозица сред стари дървета. Пред нея, още тогава бледнеех със моята слама коса разпилена. Тя беше кошута, а аз като яре от ланските.

-  Бабо, а аз какво да правя, да помогна на Ангела. 

 - Ти Наде, дете си наше, внучка на дедо ти що лани почина, беда те тебе не чака. От тях нищо не носиш, в синьо ми светиш,  с простори в очите и си златно зърно в полето, не трижди тъмнена дъбрава. Сега чеда, кръстете и вървете па спете.

С Ангел се качихме нагоре на етажа, всеки отиде да си ляга. Мен ме сън не лови, отидох да го видя що прави. На леглото седеше, глава си слисан държеше. 

  - Вече зная. Нея рисуваш. Какво ще ми кажеш, каква я сънуваш?

  - Добра е, Наде.  Добра е.

  - Какво ги говориш, самодива жестока. Взела баща ти е и тебе иска да вземе, от село ще те отведе и загроби. 

  - Не. Казвам ти ангел е цяла. В старата къща я виждам, там на края на селото дохожда във бяло.

  - Тъй значи, прокобата близо била е.

  - Вечер ми тихо нашепва, кога слънце залезе. На двора трендафили руйни с ръце си ги галя, през старата порта венец вият усойни, за нея аз жаля. Нощ, черна когато слезе, през полето пристъпя, под петите ѝ сенки, в полите искрици. Чакам и гледам едвам дишам, Наде. Едвам дишам. Всяка вечер отивах, цялото лято при къщата стара, къде е родена. Аз вънка я чакам, тя дома си влиза. Свещи пали, кавал тихо ѝсвири. Една пали, две носи, бисер свещици. Къщата стъкла няма, та добре си я виждам. Ефирна е, бледа, като цвете премладо. Ризата ѝ тъкана бял муселин, косите ѝ лунна коприна. Устата ѝ пъпка Наде, очите ѝ нощ без звезди. Да бях вятър, кат я подхвана, я няма над полето ще я развея. Ама пусто далече, при свещите чака, а аз вънка си плача. Ако не е ангел, що ходя, що нощем и денем я диря? Страх от Бога все имам и страх малко от нея. Тръгвам си и пак се проклинам. Викам си видение, призрак на повея, треперлива душица на мома грешница. Не е за мене. Ама почна туй да ми дума и ме по име вика и кани.
 „ Любе мое, ела вземи ми косите. Любе мое, ела давам ти риза своя. Кажи що се от мене отвърна, при злато косите, при вятър очите. Какво нямах за тебе, две огън звездици, една кръшна снагица, две гърди гълъбици. Любе мое, земи ме. Носи ме, къде слънце залезе, през тия зандани. Кога месец пропее, и земя рано поникне, земи ми гердана.“ 
Един миг само и вече е моя и аз съм до нея, ръцете протягам. Ох, Наде трудно се бяга, кога сън буден сънуваш. Смут връз очите, назаде се връщам. Копнежа в мъката давя, не мога без нея, а не е за мене. В сърце си я чувам, как плаче.
 „ Ела, Любе ела. Още помня деня, кога очи ти видях, като моите звездици. Лъч от нощта миг преди залез. Ела и земи ме, на земята върни ме, що дава покоя, и отмива пороя. Земи ме и навеки съм твоя.“  
-Късно е вече ѝ  думам. Върви си, не съм аз за тебе. Свещите гаснат, сто свещи не греят, линее светлика на синия месец и моята самодива тънее. Стаята сива, бездушна, зловеща вдовица, нощния въздух резлив и лютив е като вино оцетно. Побягвам в мрака, всяка нощ я убивам. Всяка нощ там е и там мене чака, отново, отново танцува във мрака. Всяка нощ аз се връщам, и отново си тръгвам, дали я обичам, щом гузен се мъча. Един ден ще ме вземе, като майка сина си, като мома младоженец под златно венчило. Един ден ми стига. Една нощ да я имам, мъж жена както има. Сега прекръсти се и пази Боже от ангел.

   Като дойдоха великденските пости, земята се за пролет отвори, в най-гъстия мартенския  сняг видях Ангел на другия бряг. Насред вихрушката по бяла риза стоеше. Само ми с ръка помаха и мене ми сълзи загорчаха и замина в горите. Син, донесе ли с две ръце ще го убия, ако сърце ми даде. Инак ще го нежно повия и Бога ще моля самодива да го нивга не среща. 

* кръпел е  дърво за огрев, цепеница
* рофито яйце е рохко яйце

2012  от редактиран разказ По залез 96г.