Изписана...

Не исках да подсмърчам днес...

Душата ми не спазва дисциплина.

Скръбта е буква, не стремеж.
Със туш ще нарисуваш - вик,
но аз ще го издраскам с ножа,
върху листа ми - изпоцапан под
ще капят ланските копнежи.
Останалото е метеж, подпалваш
бесиш и камбана бие.
Скръбта в нощите ни води ад,
а в дните чупи стъклария
оная дето неизмита си седи
от вчерашната ни добра вечеря,
и неизгладена по закачалките виси
в синя риза, в рокля от дантела.
Не ти ли догорча кажи
осакатях от думи, ослепях от рими.
Каква била съм по преди...
Сега наричаш ме: Незаменима.
Хартията ми мокра не гори,
тя не е кожа да се татуира.
Разплакваш ме, добре - боли
от скръб, ала не се  умира.

Dnes jsem nechtěla smrkat...

Moje duše nedodržuje kázeň.

Smutek je písmeno, ne přání.

Inkoustem nakreslím - výkřik,

ale poškrábu ho nožem,

na mém listu - odřená podlaha

budou kapat mé loňské touhy.

Zbytek je zametení, pálíš vše, lámeš mé kosti. 

Zuříš a zvoní v kapli zvon.

Smutek v našich nocích vede do pekla,

a rozbíjí porcelán ve dnech 

kterí leží neumytý  

z naší včerejší dobré večeře, 

visí nevyžehlená na ramínkách.

v modré košili, v krajkových šatech.

Nejsí zahořklý?

Ochromená slovy, oslepená rýmy.

jaka jsem byla předtím...

Teď mi říkáš:

Nenahraditelná. 

Můj mokrý papír nehoří, 

není to žádná kůže na tetování.

Rozbrečíš mě, no a - bolí to.

Na smutkek se neumíra. 

Разлистена

                                                       картината е рисувана 2016


Ела си пак, назаем ласко взета
с въздишките на цъфнали лалета.
Поела дъх и отмаляла в утринното злато,
роса в листата, в детелинен лъх разлята,
където дреме в ръцете ми присвито
гнезденце малко с птиченца повити.

Ела си пак, заруменяла ласко тиха
по стръкчетата люшнали се на тревите.
Като милувка вятърна си във върбите,
ела сплети ми възелчета в косите.
Но си мълчи, навън заспала съм отвита
но ти завий ме, ласко дъждовита.

Ела си пак, в цветенце пламнала иглика
тупти до мен в шептежа на пчелите.
А аз в съня на ясените ще те чакам скрита
и ако някога решиш да ме събудиш
да искаш да ме кажеш, да ме бъдеш..
Аз ласко моя, няма да те питам,
кого си скътала, изпяла и отлитала...

А само ще те дишам... ще пониквам.

Развълнувано ....

В мига на непосилна жажда
ела и утоли я ти. 
Духът ми мрака го прояжда,
бушуват бледите очи.

Заливат ме една след друга
убиват ме безчет вълни.
И после в самотата луда
крещя: Ела ме прегърни. 


Ve chvíli nesnesitelné žízně
tak přijít a tý  jí uhasí.
Tmu, duše kouše soudně
zuří mé oči když nespi. 

Najíždí  jedná,  druhá
zabij mě bezpočet vlny.
A pak v samotě bláznivé
volám:  pojď  mě obejmi.

Лица

Отегчено ме гледаш:
- Коя си?  - ме питаш.
- Вече няма и късче от мен
разпилях се, разлях се в полята
разцъфнах, въздъхнах - недопята.
Вече няма и късче от цвете,
спят в шепата семенца слепи,
а духа ми целува водата
напоила копнежа за лято.

Отегчено се взираш.
- Къде си?- ме питаш.
- Не ме ли намираш?
Толкоз пъти валяла съм в тебе,
че поникнах стократно,
изкласих със земното злато,
а жътварския сърп на зенита
от тежест избави ми дните.

Тая жътва аз скътах в зениците
натежели под Звездната плява.
И когато Луната в стомна изкъпана
се търкулна на моето рамо
се изплъзнах от всичките питанки
и потърсих безмълвна дъбрава
от която да бъда люляна,
под която да бъда обичана
та макар и разляна.

Отегчено ме искаш.
- Какво във замяна,
ти е дала луната изплискала
своята слава, освен че
и с нощта се скъсява?
- В нивята стърнище остана,
а от триците хляба чернее
толкоз много обвивки съм смяла,
не остана трошица скорбяла
с която душата ти да нахраня.

Отегчено е аз, да съм винаги аз.
Имам много различни лица
по едничко във всекичко зрънце
заспало в ръцете ти.
По едничко във всекичко цвете
затъкмено в косите ми.
Толкоз пъти била съм родена
и пак съм умирала.
А небето, Луната и така ме познават
и заплача ли с мен заваляват.
Само смутена те питам дали
тъй различна,
ме познаваш и ти?

Обяснение ... Vysvětlení

Не мога да зачена утринта
и изгреви да ти родя, любими.
Намирам се от другата страна
на зрънцето напълно невидимо.

Зениците ти дирят в ориста
но сигурен ли си, че съм значима?
Не нося зарад тебе вечността
и съм физически недопустима.

Наказах по между ни тъмнината,
звездите греят само за малцина.
Не искам да живея с вината,
че те обичам тъй неизлечимо.

Вселената се ражда без причина,
кове ни, среща ни и после взима.
Недей скърби когато си замина  
на мен ми стига, че познах те...
... че те има.

Nemohu ti početí  ráno

a východ slunce ti porodit, můj milý.

Já se ocitám zas na druhé straně

na zrnko malé, zcela neviditelné

Tvé zornice, mně hledají do osudu

ale jsi si jistý, že jsem důležitá?

Nenosím kvůli tobě nesmtelnosti,

jsem naprosto fyzicky nepřípustná.

Já trestám temnotu, co je mezi námi,

hvězdy svítí, ale pouze pro někoho.  

Nechci dal žít s pocitem viny,

že mám tě ráda tak nevyléčitelné.

Vesmír se rodí bez důvodu,

utváří nás, setkává ni a pak vzdaluje.

Nebuď nešťastný , když odjedu

tak málo stačí, že vím že jsi...

...a vím že tě miluju. 

Окована - Spoutaná

Photo by Tia Danko

photographer living in Slovakia

Ти си слънчева мигла на очите ми в невидимото,
залютяла в солено от копнеж да ти бъда любима.
В цвят на море, с пръски от вятър ти си толкоз безименен,
че обръщам вселената тая и оная бездънно-светлинната,
за да търся посока в която прашинка от тебе да имам.

Но какво ли за тебе съм аз? Само жена,
прикована към земното, дори без крила.
Дали Андромеда очакваща своята съдба
се е питала същото, което се питам сега?
- Някъде там ли е или имам само смъртта?

В тази реалност като нея съм вързана, няма изплъзване.
Колко време остава ден или еднократно издишване.
Под нозете ми, гъсто-сапфирена и озъбена иде тъмата,
да ѝ върна дълга, да изсъска твоето име и целунала необята 
да ме прати там където те има, а не съм те просто измислила? 

Така че любими, е ясно. Избирам змията!

Jsi sluneční řasa na mé oči v neviditelném,

houpající se ve slané touze být tvou milovanou.

V barvě moře, s šplouchnutím větru jsi tak bezejmenný,

Že obracím tento vesmír a to bezedné světlo,

abych hledal směr, v němž bych tě mohla spatřit.

Ale co jsem já pro tebe? Jen žena,

připoutaná k zemi, dokonce bez křídel.

Andromeda čekájící na svůj osud,

se ptála tu si stejnou otázku, jakou si teď kladu já?

- Jsi tam někde, nebo mám jen smrt?

V téhle realitě jako ona jsem spoutaná, není únik.

Jak dlouhý je můj čas, den nebo jediný výdech.

Pod mýma nohama, hustá safírová a zubatá přichází tma,

abych jí vrátila dluh, aby zasyčela tvé jméno a políbila nebe,

a mě poslala tam, kde jsi, a já si tě jen tak nevymyslela? 

Tak milovaný, je to jasné. Vybírám si hada!

Разлях кафето

via:

Рисунките си до една ти посветих
компаси, падащи комети посред лято
с онзи въглен жилав ги творих
в душите ни-пещи, кален до златно.

Ала  компасите откачат от безсъние,
а в скиците ми случва се зачатие
не искам изповед, отказвам и причастие
щом по между ни тегне притежание.

От днес реших да бъда щрих финален
неясна сянка мярнала се сред листата.
За тебе есента ми мит е, нереален
при мене чука силно на вратата...

А да те чакам, толкова се уморих
налага се да тръгна със ятата.
Така, че ти оставям вместо стих,
списък с покупки...чаша недопита.

Сори, разлях кафето, докато ти писах,
тя цапаницата е също вид изкуство.
Вземи парцала и попий белята
аз бързам. Птиците отлитат.


Věnovala jsem ty své kresby

kompasy, padající komety uprostřed léta

s tímto uhlím živím jsem je tvořila

 v našich duše -peci,  z kovu černého do zlata.

 Ale kompasy se pobláznili z nespavosti,

 a v mých kresbách se děje počátek. 

Nežádám o zpověďi, odmítám svaté přijímání.

Když se mezi námi svažující je jen vlastnictví.

Ode dneška budu jen posledním srafem, 

neurčitý stín mihotající se mezi listím.

Pro tebe je můj podzim mýtus, neskutečný

pro mě je hlasitým klepáním na dveře...

A čekánim na tebe, jsem tak unavená.

Musím jít s hejny.

Proto ty místo verše zanechávám,

nákupní seznam... nevypitý hrníček.

Promiň, vylila jsem kafe, když jsem ti psala,

skvrna je to také forma umění.

Vezmi si hadr a šetří ten nepořádek.

Ja spěchám. Ptáci odlétají.