Принцесите се раждат от звезди

                                    на дъщеричките ми 


Когато във вечерите златни завали
и пеперудени прашинки се посипят.
Принцесите се раждат от звезди
изгубените си пантофки да подирят.

Събуждат сребърните звездобройци
и на ушенцето им шушнат тайни смешни.
В острите им шапки крият бели зайци
и колелца рисуват в книгите им прашни.

Принцесите живеят в стаи огледални
в сандъчета, цветя садят от лански сняг.
Изрязват кръпки в новите си рокли бални
и после шият ги на небосвода с бод зиг-заг.

А случи ли се някоя принцеса да се сърди,
от сънените и очи дъждец започва да ръми,
тогава всичките легла от гъши пух са твърди
и само в хамак от паяжинки може да заспи.

А щом прекрачи там вдън нощния чертог
в пътеки теменужени върви и пита:
- Къде въртят чекръци и сребро предат,
къде луна коват с усмивка сърповита.

На този свят принцесите са чист изсипан блясък,
макар и боси да се раждат на земя-подбита.
И цял живот обувчици човешки тесни носят
корони нямат, само рокли от басма протрита. 

А някога когато със зората затрепти 
събудено звънче от алена камбана.
Принцесите порастват и имат дъщери,
и плитки сплитат от косица разпиляна.

Когато във вечерите завалят звезди
и своя огнен път поемеш към земята,
Принцесо малка горе миг поспри,
вземи си дъх и запомни коя си. 

...............................................................

Пантофки на земята има, но не стават

на тези малки, босички, крачка сега.
Обувчици по мярка на звездите дават
или небето, или принца, или ...

Любовта. 




Последния куплет, е само идея... само вариант на идея в различен край... която не пожелах да изтрия от листа, макар и да е много банална.
Рисунките са на дъщеричката ми. 

Изгубени слова - Ztracená slova

via

Тялото е само 
ръкавица кожена
... само 
скица черно-бяла огледална.

Никога не гаснеща свещица
е душата
дадена
в плътта ни земно
сечена.

Тялото е само
пояснение
средство за порастване
... само
паднала завеса опрощение
там където свети 
божието творение.

Безименно 

Tělo je pouze 

rukavice kožená

Jen

náčrt černobílý, zrcadlový.

 

 Nikdy nehasnoucí svíčka,

duše je.

Rýtina

v našem pozemském mase

ražena. 

 

Tělo je pouze

objasnění

způsob pěstování dospělosti. 

Jen

spadla opona 

odpuštění 

tam kde září boží stvoření 

bezejmenné. 

Последен октомври

                                                                                                                                                На Любчо 

   Слънцето едвам се открива сред мъгливия небосвод. Сиво, сребристо студено небе се е спряло над покривите ни.
Седя и гледам безкрая и тихата пустош, безмерно тъжна сега в този миг на очакване да бъде заченат първия сняг. Твърда матова светлина изменя реалността, безнадеждни дървета, самотни, мълчаливи. Нима са дигнали клони в молитва... 
Въздуха прорязва дробовете, откъсва безмълвно стенание от пътника. Ято безлични гарвани пропищяват истерично следвайки вятъра. 
    В безпътно време живеем, в безпътни мисли пропиляваме дните си.
Нещо студено се промъква с утрините в душата ми, пронизва костите ми у ме връзва с безразличие. 


   Последно е. По-добре да се лутам, да пътувам в ония лазурни дни обсипали небосклона ми със звезди, изтъкали развихрени панделки от лято, там в слънчевия ми сплит. 
Коси вързани с розови ленти, из въздуха цъфтежа на рози. Вдишвам безгрижие, безразсъдство и копнеж.

 Цялата земна светлина струеше от него. Гледах го как играе, и се чудех как умее да направи световъртеж от прашинки. Гумата на колелото му се въртеше.
 Миналото е винаги част от настоящето. 

31.10.97

Снежинка

via 

                                                                                                                                 На Любчо

  Целуна ли ме ангел не разбрах
разперих рамене и се разлях.
Въздишка неродена замълчах
по устните на крехък сънен грях.

Пробудена свенлива отлетях
нататък дето ляга хлад и прах.
Копнеех да го видя, ала бях
безкрила, млада и валях.

Атлазената риза си простях
небесна стряха от елмаз ковах,
зенит в зорниците му не познах
стопена го обикнах и умрях.

Políbil mě anděl, ale byl to asi sen. 

Roztáhla jsem ramena a vysypala se.

Vzdychala jsem nenarozená, mlčel jsem

na rtech křehkého ospalého hříchu.

Probudil jsem se nesměle, odletěl jsem

Kupředu, kde leží chlad a prach.

Toužila jsem ho vidět, ale byla jsem...

bez křídla, mladá a v dešti, v mraku. 

Saténovou košili jsem si odpustila. 

Udělala jsem nebeskou střechu z jilmu,

V jeho úsvitech jsem nepoznala zenit.

Milovala jsem ho a zemřela.

Verona - Ztracená bloudím - Скитам изгубена - превод

Ztracená bloudím                                     Скитам изгубена



Jsem jak stín,                                            Като сянка съм
jak mlha nad ránem,                                  като утринна мъгла,
tichým oceánem,                                       тих океан съм,
сo v pramen se promění,                           който на извор стана,
jsem jak dým, co vzhůru stoupá,                като дим съм, тръгвам нагоре
když vánek s ním houpá,                           а повея ме люлее
tam vysoko nad zemí.                                там високо над земята.



Ref: Ztracená bloudím                        Пр: Изгубeна скитам
dál svým snem,                                         oще в своите мечтите,
jsem ticho na stráních,                             тишината по склоновете съм
jsem vítr na pláních..oou .                        вятъра над равнините съм. Ооу...
Ztracená bloudím dál svým snem,             Изгубeна скитам, още в своите сънища
snad duši mi vrátíš                                    дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                              и пътя ще ми покажеш нататък.



Jsem jak žár, co všechno spálí,                Като жарта съм, която всичко изгаря
jsem ozvěnou v dáli,                                като ехото съм, което е далечината отговаря,
tu co ty neslyšíš,                                      това което ти не чуваш,
jsem jak den,                                          като деня съм
co s nocí se střídá,                                  който с нощта се редува,
jsem černá i bílá,                                     черна и бяла съм
ve světě zatměným.                                 в затъмнен свят.



Ref: Ztracená bloudím                       Пр: Изгубeна скитам    
dál svým snem,                                       още в своите мечти,
jsem ticho na stráních,                             тишината по склоновете съм
jsem vítr na pláních. oou.                         вятъра над равнините съм... Ооу...
Ztracená bloudím dál svým snem,            Изгубeна скитам, още в своите сънища
snad duši mi vrátíš                                   дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                              и пътя ще ми покажеш нататък.


Ztracená bloudím dál svým snem,         Изгубена скитам още в своите мечти
snad duši mi vrátíš                                дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                          и пътя ще ми покажеш нататък.

            

На Анна Филипова

                                                                                                    via: 

Мокри стъпки, момиче изгубено.

Припомни ми капризните сладости.

Ти не взе със себе си роклите

загърни е с роба от облаци.

Крехки стъпки, рисуваш снежинки

босонога прекрачваш в мъглите.

Аз обичах те, целувах сълзите,

но отдавна изгубих следите ти...

2009

Псалм

                                                    via:
                           На Любчо

Ден до пладне, ден в тъма.
Още бързам, чакам те съдба.
Време мое, моя сянка.
Слънце хладно, моя мъка.
Вик сподавен, повей горски.
Изгрев морен, кикот хорски.
Скита мисъл, дух изронен.
Трус човешки, син изгонен.
Тичам, моля още миг.
Ковко злато, сладък мит.
Кратък писък, зов рожден.
Свода нисък, хор свещен.
Сто тръбачи, млад скопец.
Химни бели, Бог слепец.
Млъквам чужда, знойна долина.
Скръбна твоя, плачеща върба.
Във очите гълъби летят.
От кристал пера валят.
Страх от мрак, страх от ад.
Тихи пасбища, води кървят.
Блуден син, сълза, мома.
Устни зреят, лед, кама.
Ти и аз.
Звезда и мраз.
Нощ без ден.
И рай строшен.

Имам да ти казвам

                                                                          via:
                                                                             на Мишо 
С отпиващ дъх докосвам твоите устни,
момински устни в зори не ще те пуснат.
С коси разплетох снощи тъмнината
в сън заклех те, не викай никога зората.

Когато идвам ще съм само непозната
сънувам тебе със въздишка над полята.
Ще те огъна златопера, моя струна
притулил клепки трепета им ще целуна.

В твойта нощ ще бъда само непозната,
неутолена от мрамор и вълни излята.
Дете и стон на коленичеща робиня
за дъжд готова - молеща пустиня.

Кажи, че можеш мрак да укротиш
по залез паря можеш да ме задържиш.
В дъха ми гасне всяка светлина
обгръщам я, преглъщам я и я туптя.

До тебе мръквам прималяла и отвита, 
аз тайна имам ще ти я казвам без насита.
Преди росата да падне в утринна омая
от мрак звезда изгряваща ще ти извая. 

2012 

Нали луната не видя

http://vanessapaxton.com/

                                               на Мишо
Дали луната снощна остаря
или пък аз съм още много млада,
да мина за последно през тежките жита
преди да ги подпаля в летна клада.

Две плитки сърмени да изтъка
от златото меко в дните жарки.
И като булка гиздава да се тъкмя,
та в нощите да стана нестинарка.

И само докато луната мълком спи
отключвам порти слънчеви от лято
и срещам сватове, и сладко ги поя
с вино маково изкъпано в росата.

И двор и стълбите си зидани мета
та младостта ми да седи на прага,
да вчесвам сън из липовите й коси
та никога от мен да не избяга.

А после се изкачвам над полята

и свалям две звездици ослепели.

Те стигат ми да вляза в мрачина

прахлясала под момини дантели.

От биле брано сънниче-омайно 

венче за ласка вия на момците.

И чашите им топвам го потайно,

за да не помнят цвета ми на очите.

И в тази нощ събличам наметало

защото насред лято газя в клади,

от  бури житото за да опазя зряло

та после да го жъна с обич млада.

Дали от въглени гори, като в раздяла?

От звездни клади ме болят петите.

Дори в утрините да угасна остаряла,

нали във мен се влюбиха искрите...       

2012г.

Queen

via

   
Далече далече 
къде ли пътуваш?

Далече далече, 
с теб ще нощувам.

Обичам безкрая в
който сънуваш.

Да бъда аз мога,
единствено Маб.

97. 

Очакване

via:

Липсваш ми толкова много.
Усещам духа ти да броди 
и да се докосва до мен.
Да милва всяка сутрин косите ми
да целува миглите ми.

Липсваш ми толкова много.
Виждам очите ти и света в тях.
Струва ми се, че са толкова далечни
и аз не мога да ги докосна.
Ти вечно бягаш, все те няма.
Чувствам, че тишината заплаква 
от копнеж и болка по теб.

Толкова ми липсваш,
а аз не ще мога да ти кажа това.
Тук сякаш всичко спи,
но пак ми шепти за теб.
Даже мъглата когато се спуска 
ми разказва приказки за принцове.
Заставам и дълго стоя до прозореца
чакам те, гледам и мисля за теб.
Едва ли ще дойдеш днес, утре... някога.

Липсваш ми, 
оставам тъжна и тиха,
а времето ми отлита безпощадно
в очакване да те видя, да те чуя, да те имам...

Ала теб те няма. 

96г. Вършец
На Любчо

В моя ад

via:

                                                      На Любчо

Щом aз ще съм умряла,
умрял ще си и ти.
Духа ми в тая жътва
за кръв ще се гласи.

В живота щом до тебе
не мога да съм аз,
любовница във гроба,
съпруга в кървав час.

Тогава ще потънеш
със мене в моя грях.
В мене ще погинеш
тъй както в теб умрях. 

Смъртта е моя близка.
Смъртта ми е съдба.
Не помниш ли коя съм?

Обичам те, ела...


98г.

Разсипвам сънища

                                                                                     

                                                                                  На Любчо
Спи принце мой
над теб ще бдя като вълшебница омайна.
Ще пази звездните ти клепки от мъглите.
Ще те прегръщам с нежност всеотдайна
завила те с крилете си, измила със сълзите,
макар да зная, че сънищата са нетрайни.

Спи принце мой,
в тебе гаснат дните и лятото на моите коси.
Изсипвам пясъчни мечтите си и непокорна
газя там където времето в речни пръски боси
разнасяме ме из утрините лунно-росни
за те пипна несъзряно без да помниш.

Спи принце мой
към мене не поглеждай. Смутен си ти, нима те аз смутих.
Преди да съмне толкоз звездно-тихо беше,
тогава без въздишка себе си ти подарих.
И както укротена мъничка светулка спеше
в дланите на вечерта, така люлях те и те скрих.
За да те имам мили мой, едничък само през нощта.

Спи принце мой
ти сянка златна-взета. Ти мое пеперудено крило.
Когато с утрото от теб съня отлита
и мене взима с него в своя път. И само някъде
из вечерите сини, във сънищата бели пак увита
се връщам цяла, неродена птица-тиха.
И те обичам до премала, и те обичам без насита.
Спи мили мой, аз вече те изгубих,
но дните ти с нощта не затъмних.
Спи мили мой и мене ти сънувай
как литналите пеперуди улових.

Констатация

Tree house again by * ansmeer

                                                                                                На Любчо

Навярно пролет нова иде вън

и песента на птиците не секва. 

Света в цветно и във весел звън 

навярно всяка сутрин ще отеква. 

Когато сънените слънчеви лъчи 

ще диплят младост китна в небето.

Когато в ярко и зефира ще блести

ще пее с нова обич в теб сърцето.

Ала сред тази пролет, роня плач

не зная вече докога ще дишам...

Защото ти за мен си слънчев лъч

и съществувам само за да те обичам.

Грешна

Kiss the Angel by Norma Desmond

                                                                                                    На Любчо

Душата ми е уличница. Купи я на парчета един непорочен ангел. Когато идваше, събирах вода от девет извора, и му я носих в шепи. В пробитото ведро вода събира ли се? Изтичах между пръстите му. Не помни, че съм негова. Събрах празните си шепи, и напълних реките със сълзи.  Moje duše je děvka. Koupil po částech neposkvrněný anděl. Když přicházel, sbíral jsem vodu z devíti pramenů, a přinešle mu ji plnými hrstmi. Ve vyvrtaném kbelíku shromažďuje li se voda? Protekala jsem mezi prsty. Nepamatují si ale jeho jsem nebyla  Posbírala jsem prázdné hrsti, a naplnila všechy řeky slzami.

Нощта е мълчалива

illustration by Hanuol

                                                                                      на малките ми принцеси 

Нощта умее на чекрък да изпреде от тишинатa

две мънички кълбенца звезден прах.

Търкулва ги и боса тръгва по земята

там дето свети неутихнал детски смях.

Нощта ти шепне с глас омаен в полските треви

и кротко стели тъмната си пелерина.

С капчици вечерен мрак звъни

в цветчетата на сънените детелини.

Нощта реши ли да обуе пантофките от горски мъх

при теб наблизо ще приседне тази вечер.

А ти дете побързай и я питай, още не поела дух

защото ти носи приказките толкоз отдалече.

Защо в объл хоризонт земята закопнява по тъмата

а всичките светулки нощем носят рокли бели?

Защо танцуват те, защо са влюбени в луната

макар зората ярка в изгреви безчет видели?

Нощта навярно няма да ти отговори кратко

защото тя в прегръдката си ще те залюлее.

Така приспива всякоя принцеса сладко

докато утринта в сребристо забелее.

Нощта е кадифена и помни - преде, но мълчаливо...
Когaто се събудиш - вярваш във каляски.
Пантофки мъхени оставила ти е... Бъди щастлива.
Оставила ти е и две кълбенца звезден блясък.

2012

Сянка отразена

From:

                                                            На Любчо


Помниш ли коя съм,
и къде ме ти заключи?
Да те чупя,
и да те отричам ме научи.
Да не вярвам,
никого да не обичам.

Помниш ли, че стая съм такава
без таван и със мазилка стара.
С два прозореца душа от скръбен вятър.
С две пердета мокри под чадърен театър.

А душата там във ваза съм прибрала
простичка и мраморна и тихо-бяла.
Ако се намери някой леко даже
да я бутне и без глас да каже:

Подарена е, но вече е освободена.

Песъчинките в косите ми ще литнат
дните ми наново пак ще тръгнат.

Ала гробниците са безмерно тихи
те сънуват стъпки на любими
и рисуват в щрихи.
Те чертаят рими,
и се лутат невидими.

Погледа ти пазят от коприна,
и косите летни, но в бяла зима.

Помниш ли коя съм
аз не зная.
Чакам да се срещна със безкрая
и да го попитам неродена
стих ли съм, жена ли съм или съм отразена.
В криво огледало потопена
пътя ми завършва там, където и зачена.
Да те мразя зная.
Мога и да те отричам.
Да те счупя,
аз съм тази натрошена.
Ала как да спра, да спра да те обичам?

Родена в миг

Snow White Dreams

                                                                       На Мишо

Аз притежавам те
векуваща секвоя,
ала не ще да бъда твоя.
Защото можеш ли искрица да държиш
без с нея в миг да изгориш?

Аз притежавам те
векуваща секвоя,
ала не ще да бъда твоя.
Защото могат ли листата
да утешават на дъжда тъгата?

Ще кажеш,
че секвоя не гори,
че няма листи а бодли.
Ще кажеш, че съм твоя от преди
и нищо няма да ни раздели.

Не си ли спомняш
не съм от твоето небе,
пред цялата ти вечност съм дете.
В миг се раждам. И умирам в мига
на крехка вселена от взрива.

Отеквам, отшумявам, вая.
Валя, докосвам те и те желая.
Но, пожелаеш ли да ме държиш,
да притежаваш искрица укротена.
Оставам, но прашинка угасена. 

Patříš mi

Věčná sekvoje,

ale nebudu tvоje.

Neboť můžeš udržet jiskru

aniž bys s ní za okamžik neshořel?

Vlastním tě

Věčná sekvoje,

ale já nechci být tvoje.

Neboť mohou listy

tvé utěšit smutek deště?

Řekneš,

že sekvoje nehoří,

že nemá listy, ale trny.

Řekneš, že jsem tvoje od dřívějška,

že nic nás nerozdělí.

Nepamatuješ si

že nejsem z tvého nebe,

před celou tvou věčností,  ja jsem dítě.

V okamžiku rodím a ve mžiku hynu

na křehkého vesmíru ve výbuchu.

Оzývám se ztíšena tvořivá

Dotýkám se tě a toužím po tobě.

Ale pokud si přeješ mě držet,

mít jiskru zkrocenou.

Zůstávám a uhasnu v částečka prach. 

Moя заспала

SaMo

                           

Клепачите ти пеперудени крила

на залеза в искрите полетели,

на облаците в белите пера

две сънени звезди довели. 

Косите ти са злато от свила

ковани в пламък, огън и тъма.

А бузите ти спомен от мъгла, 

целувки в побеляла зима.

В ръкавите ти шарени побрани,

са всички песъчинки от реките.

В миг от тебе са разпиляни,

хартиените хвърчила на дните.

А мислите ти газят из тревите,

на боси самодиви в росата.

И в сънищата пламват със звездите

за да усъмнат люлка от дъгата.

Сълзите ти са укротени в скреж

страните  лумнали в руменина.

Когато в затаен копнеж

от обич  правиш светлина.

Когато бягаш и когато идваш

с крила треперещи от зной.

Когато със усмивка вдишваш

и ме разплакваш във порой.

Когато в миг забравям спомен,

забравям на къде вървя.

И в пътя си така огромен 

пътечка мъничка ловя. 

И в безпорядък ме отвежда

сред облаци, звезди и пясък,

сред водопади от надежда

и в капки хладен блясък.

Коя си ти от злато и тъга,

защо в стъкълцата газиш.

Защо побягваш със нощта

от мене ли така пазиш?

-Когато уловиш комета

и в длани я държиш за миг.

Ще върнеш сянката ми взета,

ще имаш моя нощен лик.

30.09.2011