Последен октомври

                                                                                                                                                На Любчо 

   Слънцето едвам се открива сред мъгливия небосвод. Сиво, сребристо студено небе се е спряло над покривите ни.
Седя и гледам безкрая и тихата пустош, безмерно тъжна сега в този миг на очакване да бъде заченат първия сняг. Твърда матова светлина изменя реалността, безнадеждни дървета, самотни, мълчаливи. Нима са дигнали клони в молитва... 
Въздуха прорязва дробовете, откъсва безмълвно стенание от пътника. Ято безлични гарвани пропищяват истерично следвайки вятъра. 
    В безпътно време живеем, в безпътни мисли пропиляваме дните си.
Нещо студено се промъква с утрините в душата ми, пронизва костите ми у ме връзва с безразличие. 


   Последно е. По-добре да се лутам, да пътувам в ония лазурни дни обсипали небосклона ми със звезди, изтъкали развихрени панделки от лято, там в слънчевия ми сплит. 
Коси вързани с розови ленти, из въздуха цъфтежа на рози. Вдишвам безгрижие, безразсъдство и копнеж.

 Цялата земна светлина струеше от него. Гледах го как играе, и се чудех как умее да направи световъртеж от прашинки. Гумата на колелото му се въртеше.
 Миналото е винаги част от настоящето. 

31.10.97