Отегчено ме гледаш:
- Коя си? - ме питаш.
- Вече няма и късче от мен
разпилях се, разлях се в полята
разцъфнах, въздъхнах - недопята.
Вече няма и късче от цвете,
спят в шепата семенца слепи,
а духа ми целува водата
напоила копнежа за лято.
Отегчено се взираш.
- Къде си?- ме питаш.
- Не ме ли намираш?
Толкоз пъти валяла съм в тебе,
че поникнах стократно,
изкласих със земното злато,
а жътварския сърп на зенита
от тежест избави ми дните.
Тая жътва аз скътах в зениците
натежели под Звездната плява.
И когато Луната в стомна изкъпана
се търкулна на моето рамо
се изплъзнах от всичките питанки
и потърсих безмълвна дъбрава
от която да бъда люляна,
под която да бъда обичана
та макар и разляна.
Отегчено ме искаш.
- Какво във замяна,
ти е дала луната изплискала
своята слава, освен че
и с нощта се скъсява?
- В нивята стърнище остана,
а от триците хляба чернее
толкоз много обвивки съм смяла,
не остана трошица скорбяла
с която душата ти да нахраня.
Отегчено е аз, да съм винаги аз.
Имам много различни лица
по едничко във всекичко зрънце
заспало в ръцете ти.
По едничко във всекичко цвете
затъкмено в косите ми.
Толкоз пъти била съм родена
и пак съм умирала.
А небето, Луната и така ме познават
и заплача ли с мен заваляват.
Само смутена те питам дали
тъй различна,
ме познаваш и ти?
