Както дава син първороден

                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най-български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк. 

Герда

  Christian Birmingham is the author of this phenomenal illustration. 

На Кай

Нощта отскубват капки бели,

реди студа, дантели смели.

Проглеждат босите снежинки 

пристъпват в колесница в сенки. 

Докосват ме родени от водата,

изгасват те - комети в косата.

От северния вятър излетели

погиват още миг не доживели.

Корона от брилянти в скреж,
за мен ще искаш ли изковеш? 
Ако ти подаря духа си перлен
ще бъдеш ли във мене влюбен? 

Ако целуна те във тишината,

от мъка ще заплаче тъмнината. 

Искрици ледени прегръщам 

снега в кротък дъжд превръщам. 

Защото лесно е да завалиш.

И клони натежели да строшиш.

От мраз красив си ти недостижим,

но може би не си непобедим.

Все нещо имам топло затуптяло,

парченце цветно, ново огледало.

Когато в лед сковеш и се наежиш,

когато счупиш бледите копнежи.

Прегръщам те, изричам топлината,

жарта на огненото лято от перата.

Издишвам, чезнещи сълзите ти.

Изплаквам, стъкълцето от очите ти.

Защото лесно правя от снега
поле от пролет и небе с дъга.

Но ако ти, студен не бе роден

не ще я имаше и Герда в мен... 


2002