Както дава син първороден

                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най-български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк.