Отговор

Си в дните, в утрините,
под листата, в  лъхнала се трева,
под слънчевите мостове,
в люлчиците от паяжина
в туптящите сърца на врабчетата.
В колелцата завихрен вятър,
прекатурен по оранжевите покриви,
в трепета на цветните прашинки,
в огледалцата от роса,
в игличките на боровете,
в звъна на лилавите камбанки,
в прашеца на люляците
в смеха на глухарчетата,
в тъгата на макове, в съня на житата,
ти си...
Целувка от хладен дъх,
извивката на бяло облаче,
светлосиня панделка небе,
стихче слязло по улука,
дъждовна локвичка,
камъче в обувката ми
си ти.

А аз?
Не ме измисляй,
съм ванилената капчица, от сладоледа ти.

Разтопена върху усните ти.
Зная,  че ти харесваш ягодов.

Jsi ve dnech, ráno.

Jsi pod listím, v trávě,

pod slunečními mosty,

v kolébkách z pavučin.

V tlukoucích srdcích vrabců.

V koleček vířícího větru,

nad oranžovými střechami,

V chvění květinového prachu,

v zrcadlech rosy,

v jehličí borovic,

ve zvonění fialových zvonečků 

v pylu šeříků

ve smíchu pampelišek,

ve smutku máků, ve spánku pšenice,

jsi...

Polibek chladného rána jsi.

Nádech po kterého se zadýchávam.

Křivka jsi od bílého mraku.

Světle modrá stuha oblohy.

Verš básně jsi, usnul na mém klavíru. 

Dešťová nota.

Kamínek v mé botě

jsi. 

A já?

Nehledají mě. 

Jsem vanilkový dotek ve tvé zmrzlině.

Roztávám na tvých rtu. 

Vím ale že máš rád jinou. Jahodovou.

Утрото е дете

                                         На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.

Роклите на Алиса ... Alenčiny šaty

via: 

Покапаха от ръката ми капки, 
с цвят на млади, тъжни рози.
Царицата белите мразеше,
а краля, някъде дълбоко спеше.
Има места където тя не гледа. 
Има места където не крещи. 
Царицата не е и не беше
в света на моето сърце, 
там съм дете,
със синя рокля от дантелено небе...

....и зная да танцувам до зори. 

Сега изгубих всичките балове,

защото роклите ми умаляха. 

Била съм просто миг

препречил пътя ѝ,

когато тя изпусна чайника,

и чая плисна върху мен.

А дните ми поляти - заплющяха

от мокро пеперудено платно.

А тя - великолепната

ми даде заповед да расна... 

...а аз започнах да преда копринени кълбета.  

Дали ще да съм от дете 

така заклета: Да прокървя.

А краля винаги да спи- зает.

Пребродих да го търся,

ала света е пълен с карти

на валета. 

Този живот все някак ще го изтърпя,

а в края му, като гъсеница ковчег изтъка.

Та ако пак случайно се родя

не ще да чакам него за обета,

а в рокля жълта на райета... 

...ще кажа „ ДА“ на Джаберуока.

Kapky mi padaly z ruky, 

barvu mladých smutných růží.

Královna nenáviděla bílé,

A král někde hluboce spí.

Jsou místa, kam se ona nedívá. 

Jsou místa, kde ona nekřičí. 

Královna není a nebyla

ve světě mého srdce, 

Jsem tam dítě,

v modrých šatech s krajkovým nebem...

....a já umím tančit až do rána. 

Teď jsem ztratil všechny plesy

protože se mi zmenšily šaty. 

Byla jsem jen chvíli

v její cestě,

Když upustila konvici,

a čaj mě potřísnil.

a mé dny - zaplaveny - postříkány

z mokrého motýlího plátna.

A ona - nádherná

mi dala příkaz k dospivaní...

...a já jsem začala spřádat hedvábné koule.  

Kéž bych byla dítětem 

ale byla jsem zakleta: Prokrvácet.

A král je zaneprázdněný, a spi

Putovala jsem ho hledat,

Ale svět je plný karet

páže.

Tenhle život nějak vydržím,

a na jeho konci, jako housenku rakev budu spřádat.  

Takže pokud se náhodou znovu narodím

nebudu na něj čekat kvůli slibu, 

ale ve žlutých pruhovaných šatech... 

...říkám ANO... ale Jabberwocky.

Предсказание за буря

     

 via: 

   Винаги преди да завали се случва... Небето притваря сиви длани и докосва въздуха с въздишка, в която открива земята и тревите... а сенките от деня утихнат, копнеещи да бъдат заличени.  Земята призовава небето, а то отклика в докосването на боровете, така високо и така едва достижимо допиране. Невъзмутими боровете шептят с гласа на древни безименни и безбожни жреци, така като в непокорната си младост. Искам да остана и да чакам прилива на привличане и отчаяние между небето и земята, а нозете ми да стъпят върху мъха под боровете. А после се откъсна и пропадна в незнайното, като тях...
Една и втора капка, надежда - за земята, безразличие - за небето, за мен просто - дъжд. Няма смисъл и няма идея в раждането им от сивото небе, то просто е способно, ала земята е цялата очакване и трепет.
 - Как пропътувах за да се разбия в стените ти?  Сама ли дойдох? Колко дълго ги строи под старата камбанария тези чертози от синеещи камъни?  Високи са, толкова са високи почти колкото живота на един бор. Аз мога да бъда, само оня миг в мига, преди да те допра, после ще се пръсна на светлина. Въздишка от съдбата на една, единствена капка, капка от жажда.
   Светлината не прониква под стъблата на боровете, нито докосва сините ти стени.. от забрава те не знаят какво е самота, отчаяние, познават само духа на синия мъх. Толкова е лесно да отвориш ръце и да бъдеш свободен... небето не те приковава, нито за земята те държи в лоното си, нито аз мога да бъда тук завинаги.
   Един ден просто ще отпътувам, дали надолу и нагоре, посоките са за дъжда... едва ли ще се дочакам да чуя името си. Когато е буря, то е само парченце съдрана басма плющящо на произвола, докато ти се чудиш дали да го повикаш...  Аз оставам сама под небето. Непоникнала и натежала от дъжд. Копнея да бъда семенце от глухарче във ветровит ден, разлюляна и пренесена вероятност да цъфтя, да живея и да съм плитчица юлско слънце сред дантелено небе. Откъсната бледо розова перла от огърлицата на загасващия ден... книга оставена сред тревите... заспала премала в надиплените поли на нощта.
Ако сам си изгубил ключа за портата, как да прескоча сапфирните ти зидове, сега когато се здрачава? Аз не се страхувам от мрака, той е търкулнало се мастилено петънце ненаписан стих от несръчното перо. Но ако ти, сам си заключил портите, да оставам няма смисъл. Сега вали и боровете застрашително се накланят със стон, а водата препълва ниското и се плиска в нозете ми с търпеливо мълчание.  Зовяща ме, чакаща ме...
Кажи ми виждал ли си босо момиче и повален бор? Аз видях веднъж и ми стига за един живот и за един сънуван. Случва се когато спре да вали... и когато небето не е тяхното... Един бор може да бъде изтръгнат само веднъж, а момичето нея я няма...

... само косите и се развяват от дъното на езерото.

                          снимката е от Свят в роса...

Малкият принц си тръгна

via:

Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце.

Лисицатa прегриза свойта лапа
и мълчаливо легна да изчака,
докато маковите капки заваляха
и с алено просмукаха се в мрака.

Лисицата не се сбогува със земята,
не искаше да гледа към житата.
Не беше тя  приятел на змията
сама реши да го намери в необята.

Лисицата изчака тихо да прегъне
последната си панделка зенита.
И после укротена го потърси
отвъд простора сред звездите.




artist  is Denis Chernov

Самодива

  Ах мрак, душата ми тъмнее, къде са тези светли дни

  в които тя започна да линее и се превърна в сълзи.

 Ах, мрак ти май си толкоз близък на моята душа,

 тя има част от тебе, а ти си част от тя.

                                                   На Любчо 95г. 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                

via:

  Като дойдоха студовете януарските, момчетата от село се хвърляха за кръста в реката. Водата беше ледена, а всичките дечурлига викаха се цяло гърло. Носовете им капеха и не си усещаха краката. Студа беше голям, ала брат ми и тази година извади кръста. След тия дни ваканцията се изнизваше и нас ни чакаше училище. Вечер баба месеше мекици от бяло брашно, а аз ги пържех и  посипвах с пудра. Баба седеше и плетеше, сляпа беше, но пак плетеше. А ние гледахме как мижи кюмбето, греехме си краката и решавахме задачи. А като свършехме, я разпитвахме.

  - Бабо що плетеш като не виждаш?

  - Не ми требва да гледам, пръстите ми нали видат.

  - Бабо, а къде беше онова място дето като падне мъглата и на земята слизат ангели? - почваше брат ми.

 - Не ангели, Ангеле. А, ония дето са у отвъдното. На туй място старците носят жито и го  разсипват връз полето, после се мъгла спуща, а кога се дигне и житото го нема. 

 - Вземали са го гладните?

 - Тъй ще да е... Гладни, винаги има - отговаряше баба.

 - Бабо ти като идеш оттатък, ще се сетиш да се върнеш и да ни кажеш какво е?

 - Като ида таман малко ще мирна от вазе. 

 - Обещай... хайде де.

 - Обещавам. 

Писмо от лисицата - Dopis od lišky

                    

                                   „Přijdeš mi dát sbohem a já ti dám dárek - tajemství.“

                                                                              

                                                         Malý princ  Antoina de Saint-Exupéry

    

Taková jsem jako kdyby si mě pošeptal

nejasná, hluchá nota, duše v půltónu,

pokud by ses dlouho vracel a mně hrál,

ze zlomené ladičky povzdech zůstanu.

Taková jsem, léto téměř poloviční

šaty nenosím, přikrývku večer mám z bylin.

Když  cesta má přechází podél celé zemi

rozplétám noci zvonící, vážu s vlasy sny.

А ty jsi mladý, tak jasná hvězda z nesčetných

ne pamatuj kolik nádechů, jen můj jsi byl,

jak kvítek z chýru vonný padlý do zamlklé pole,

jak rosa vzala ranní dech v letní vedrech.

Taková jsem a stávám se s tebou tak nereálná

tak lehkomyslná že z touhy zlomila jsem duše dvě.

Ale neboj se pojď a dej mi den v naději krátká

než léto skonči, než půjdeš kam tě cesta zve.   

  

Protože stále v pouštní studni věřím

a hledám  rýmy a  čerpám s ním vodu.

A v noci hejno divokých kachen zpřádám

abych dosáhla tvou padající hvězdu.

A když dorazím k ni jedině bych si přála

tisíc slunečních západu abych s tebou poznala,

můj malý, zlatý princi.

                              ,,Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна. ,,
                                                                                                   Из Малкия принц



Такава съм каквато ме прошепваш
неизяснена, глуха нота, полутон.
И дълго да се връщаш и да свириш
ще съм въздишката на счупен камертон.

Такава съм почти преполовено лято
не нося дрехи, вечер се завивам с треви.
Когато пътя ми пресича напречно земята
разплитам нощи, връзвам сънища с коси.

А ти си толкоз млад, ясна звезда си oт безброя           
не помня колко вдишвания бил си само мой,
като изгубено звънче от ширналата се шибоя,         
като роса поела дъх в утрото на летен зной.

Такава съм и знам, че с тебе нереална ставам,
тъй лекомислена с копнежа счупих две души.
Ела и дай ми само кратък ден да се надявам,
преди да свърши лятото и ти да си вървиш.

Защото все така наивно вярвам в кладенци
и търся  рими за да черпам с тях вода
и в нощите си литвам с ято диви патици
за да настигна твойта падаща звезда.

А стигна ли я само ще си пожелая

хиляда залеза с тебе да позная,
мой малък, златен принце...

Избор ... Volba

(via enchantedparisian)

Volba

Jak dlouho kvetou máky, řekni mi,

šarlatový povzdech, chvíle před svítáním.

Jen jedna noc na poli s hvězdami padajícími

a pak stydlivá barva plující v očích tvých.

Kolikrát přes máky jsi prošel

kolik kapek tě políbilo, když déšť zazněl.

Bouři modrou li jsem v ruce měla

že každičký kvítek máku jinému dala.

Kolikrát já sama sobě budu lhát

kroky tvé jdou ale nemají zpátky návrat.

Léto hasne spi pod zlatými mraky skrytý

v poli vlaje vítr, ale máky nejsou, jenom žito.

Колко са нетрайни маковете ми кажи,
алена въздишка миг преди да зазори...
Еднократна нощ, в поле от падащи звезди
и засрамен цвят потънал в ирисите ти.

Колко пъти в маковете си вървял
колко капки те целуват с дъжда валял.
Аз ли синя буря в длани съм държала
та цвета на всеки мак на другиго съм дала.

Колко пъти ще излъжа мен самата
стъпките вървят, a пътя е оттатък.
Лятото изгасва, спи под облак златен скрито
над полето вее вятър не маковете, а жито.

                (via brancoprata)

Избор

Колко са нетрайни маковете ми кажи,

алена въздишка миг преди да зазори...

Еднократна нощ, в поле от падащи звезди

и засрамен цвят потънал в ирисите ти.

Колко пъти в маковете си вървял

колко капки те целуват с дъжда валял.

Аз ли синя буря в длани съм държала

та цвета на всеки мак на другиго съм дала.

Колко пъти ще излъжа мен самата

стъпките вървят, a пътя е оттатък.

Лятото изгасва, спи под облак златен скрито

над полето вее вятър не маковете, а жито.

Volba

Jak dlouho kvetou máky řekni mi,

šarlatový povzdech, chvíle před svítáním.

Jen jedna noc na poli z hvězdy padající

a pak stydlivá barva plující v ocích tvých.

Kolikrát přes máky jsi prošel

kolik kapek tě políbilo, když déšť zazněl.

Bouře modrá li jsem v ruce měla

že každýčkí kvítek máku jinému dala.

Kolikrát já sama sobě budu lhát

kroky tvé jdou a nemají návrat.

Léto hasne spi pod zlatý mraky skryté

v poli vlaje vítr, ale nejsou maky, jenom žito.

Oще макове... více vlčí máky : 

Зимна раздяла

via 

Преспите на дворчето чумерят се навъсени,
стълбите въздишат „Снежно сме поръсени“
Тръгнала си е нощес последната вихрушка,
пазят сънищата борови, свидна теменужка.

Под притихнала земна обич кротко дреме,
неродено тайнство спящо в ланско семе.
Капчиците разтопена снежност звънват,
в нeтъкана паяжина, слънчица осъмват. 

Утрин с лазурени простори разлюляни,
влюбени врабчета учат песни неизпяни. 
Шепота им буди срамежливите кокичета
връзват бели шапки като две момичета. 

Ябълката варди празно есенно гнезденце,
тихичко желае птички с босички краченца.
Равномерно чукат, и отмерват светлината 
не капчуци, струни  младост в дървесата.

Стъпки тръгващи в пътеката са сгушени
тихо минала през мокрото с ботушите.
Само махнала и после е отишла в бялото,
зимно скъсаното, взела си е одеялото.

2012 

Принцесите се раждат от звезди

                                    на дъщеричките ми 


Когато във вечерите златни завали
и пеперудени прашинки се посипят.
Принцесите се раждат от звезди
изгубените си пантофки да подирят.

Събуждат сребърните звездобройци
и на ушенцето им шушнат тайни смешни.
В острите им шапки крият бели зайци
и колелца рисуват в книгите им прашни.

Принцесите живеят в стаи огледални
в сандъчета, цветя садят от лански сняг.
Изрязват кръпки в новите си рокли бални
и после шият ги на небосвода с бод зиг-заг.

А случи ли се някоя принцеса да се сърди,
от сънените и очи дъждец започва да ръми,
тогава всичките легла от гъши пух са твърди
и само в хамак от паяжинки може да заспи.

А щом прекрачи там вдън нощния чертог
в пътеки теменужени върви и пита:
- Къде въртят чекръци и сребро предат,
къде луна коват с усмивка сърповита.

На този свят принцесите са чист изсипан блясък,
макар и боси да се раждат на земя-подбита.
И цял живот обувчици човешки тесни носят
корони нямат, само рокли от басма протрита. 

А някога когато със зората затрепти 
събудено звънче от алена камбана.
Принцесите порастват и имат дъщери,
и плитки сплитат от косица разпиляна.

Когато във вечерите завалят звезди
и своя огнен път поемеш към земята,
Принцесо малка горе миг поспри,
вземи си дъх и запомни коя си. 

...............................................................

Пантофки на земята има, но не стават

на тези малки, босички, крачка сега.
Обувчици по мярка на звездите дават
или небето, или принца, или ...

Любовта. 




Последния куплет, е само идея... само вариант на идея в различен край... която не пожелах да изтрия от листа, макар и да е много банална.
Рисунките са на дъщеричката ми. 

Снежинка

via 

                                                                                                                                 На Любчо

  Целуна ли ме ангел не разбрах
разперих рамене и се разлях.
Въздишка неродена замълчах
по устните на крехък сънен грях.

Пробудена свенлива отлетях
нататък дето ляга хлад и прах.
Копнеех да го видя, ала бях
безкрила, млада и валях.

Атлазената риза си простях
небесна стряха от елмаз ковах,
зенит в зорниците му не познах
стопена го обикнах и умрях.

Políbil mě anděl, ale byl to asi sen. 

Roztáhla jsem ramena a vysypala se.

Vzdychala jsem nenarozená, mlčel jsem

na rtech křehkého ospalého hříchu.

Probudil jsem se nesměle, odletěl jsem

Kupředu, kde leží chlad a prach.

Toužila jsem ho vidět, ale byla jsem...

bez křídla, mladá a v dešti, v mraku. 

Saténovou košili jsem si odpustila. 

Udělala jsem nebeskou střechu z jilmu,

V jeho úsvitech jsem nepoznala zenit.

Milovala jsem ho a zemřela.

Нали луната не видя

http://vanessapaxton.com/

                                               на Мишо
Дали луната снощна остаря
или пък аз съм още много млада,
да мина за последно през тежките жита
преди да ги подпаля в летна клада.

Две плитки сърмени да изтъка
от златото меко в дните жарки.
И като булка гиздава да се тъкмя,
та в нощите да стана нестинарка.

И само докато луната мълком спи
отключвам порти слънчеви от лято
и срещам сватове, и сладко ги поя
с вино маково изкъпано в росата.

И двор и стълбите си зидани мета
та младостта ми да седи на прага,
да вчесвам сън из липовите й коси
та никога от мен да не избяга.

А после се изкачвам над полята

и свалям две звездици ослепели.

Те стигат ми да вляза в мрачина

прахлясала под момини дантели.

От биле брано сънниче-омайно 

венче за ласка вия на момците.

И чашите им топвам го потайно,

за да не помнят цвета ми на очите.

И в тази нощ събличам наметало

защото насред лято газя в клади,

от  бури житото за да опазя зряло

та после да го жъна с обич млада.

Дали от въглени гори, като в раздяла?

От звездни клади ме болят петите.

Дори в утрините да угасна остаряла,

нали във мен се влюбиха искрите...       

2012г.