Разсипвам сънища

                                                                                     

                                                                                  На Любчо
Спи принце мой
над теб ще бдя като вълшебница омайна.
Ще пази звездните ти клепки от мъглите.
Ще те прегръщам с нежност всеотдайна
завила те с крилете си, измила със сълзите,
макар да зная, че сънищата са нетрайни.

Спи принце мой,
в тебе гаснат дните и лятото на моите коси.
Изсипвам пясъчни мечтите си и непокорна
газя там където времето в речни пръски боси
разнасяме ме из утрините лунно-росни
за те пипна несъзряно без да помниш.

Спи принце мой
към мене не поглеждай. Смутен си ти, нима те аз смутих.
Преди да съмне толкоз звездно-тихо беше,
тогава без въздишка себе си ти подарих.
И както укротена мъничка светулка спеше
в дланите на вечерта, така люлях те и те скрих.
За да те имам мили мой, едничък само през нощта.

Спи принце мой
ти сянка златна-взета. Ти мое пеперудено крило.
Когато с утрото от теб съня отлита
и мене взима с него в своя път. И само някъде
из вечерите сини, във сънищата бели пак увита
се връщам цяла, неродена птица-тиха.
И те обичам до премала, и те обичам без насита.
Спи мили мой, аз вече те изгубих,
но дните ти с нощта не затъмних.
Спи мили мой и мене ти сънувай
как литналите пеперуди улових.

Констатация

Tree house again by * ansmeer

                                                                                                На Любчо

Навярно пролет нова иде вън

и песента на птиците не секва. 

Света в цветно и във весел звън 

навярно всяка сутрин ще отеква. 

Когато сънените слънчеви лъчи 

ще диплят младост китна в небето.

Когато в ярко и зефира ще блести

ще пее с нова обич в теб сърцето.

Ала сред тази пролет, роня плач

не зная вече докога ще дишам...

Защото ти за мен си слънчев лъч

и съществувам само за да те обичам.

Грешна

Kiss the Angel by Norma Desmond

                                                                                                    На Любчо

Душата ми е уличница. Купи я на парчета един непорочен ангел. Когато идваше, събирах вода от девет извора, и му я носих в шепи. В пробитото ведро вода събира ли се? Изтичах между пръстите му. Не помни, че съм негова. Събрах празните си шепи, и напълних реките със сълзи.  Moje duše je děvka. Koupil po částech neposkvrněný anděl. Když přicházel, sbíral jsem vodu z devíti pramenů, a přinešle mu ji plnými hrstmi. Ve vyvrtaném kbelíku shromažďuje li se voda? Protekala jsem mezi prsty. Nepamatují si ale jeho jsem nebyla  Posbírala jsem prázdné hrsti, a naplnila všechy řeky slzami.

Нощта е мълчалива

illustration by Hanuol

                                                                                      на малките ми принцеси 

Нощта умее на чекрък да изпреде от тишинатa

две мънички кълбенца звезден прах.

Търкулва ги и боса тръгва по земята

там дето свети неутихнал детски смях.

Нощта ти шепне с глас омаен в полските треви

и кротко стели тъмната си пелерина.

С капчици вечерен мрак звъни

в цветчетата на сънените детелини.

Нощта реши ли да обуе пантофките от горски мъх

при теб наблизо ще приседне тази вечер.

А ти дете побързай и я питай, още не поела дух

защото ти носи приказките толкоз отдалече.

Защо в объл хоризонт земята закопнява по тъмата

а всичките светулки нощем носят рокли бели?

Защо танцуват те, защо са влюбени в луната

макар зората ярка в изгреви безчет видели?

Нощта навярно няма да ти отговори кратко

защото тя в прегръдката си ще те залюлее.

Така приспива всякоя принцеса сладко

докато утринта в сребристо забелее.

Нощта е кадифена и помни - преде, но мълчаливо...
Когaто се събудиш - вярваш във каляски.
Пантофки мъхени оставила ти е... Бъди щастлива.
Оставила ти е и две кълбенца звезден блясък.

2012

Сянка отразена

From:

                                                            На Любчо


Помниш ли коя съм,
и къде ме ти заключи?
Да те чупя,
и да те отричам ме научи.
Да не вярвам,
никого да не обичам.

Помниш ли, че стая съм такава
без таван и със мазилка стара.
С два прозореца душа от скръбен вятър.
С две пердета мокри под чадърен театър.

А душата там във ваза съм прибрала
простичка и мраморна и тихо-бяла.
Ако се намери някой леко даже
да я бутне и без глас да каже:

Подарена е, но вече е освободена.

Песъчинките в косите ми ще литнат
дните ми наново пак ще тръгнат.

Ала гробниците са безмерно тихи
те сънуват стъпки на любими
и рисуват в щрихи.
Те чертаят рими,
и се лутат невидими.

Погледа ти пазят от коприна,
и косите летни, но в бяла зима.

Помниш ли коя съм
аз не зная.
Чакам да се срещна със безкрая
и да го попитам неродена
стих ли съм, жена ли съм или съм отразена.
В криво огледало потопена
пътя ми завършва там, където и зачена.
Да те мразя зная.
Мога и да те отричам.
Да те счупя,
аз съм тази натрошена.
Ала как да спра, да спра да те обичам?

Родена в миг

Snow White Dreams

                                                                       На Мишо

Аз притежавам те
векуваща секвоя,
ала не ще да бъда твоя.
Защото можеш ли искрица да държиш
без с нея в миг да изгориш?

Аз притежавам те
векуваща секвоя,
ала не ще да бъда твоя.
Защото могат ли листата
да утешават на дъжда тъгата?

Ще кажеш,
че секвоя не гори,
че няма листи а бодли.
Ще кажеш, че съм твоя от преди
и нищо няма да ни раздели.

Не си ли спомняш
не съм от твоето небе,
пред цялата ти вечност съм дете.
В миг се раждам. И умирам в мига
на крехка вселена от взрива.

Отеквам, отшумявам, вая.
Валя, докосвам те и те желая.
Но, пожелаеш ли да ме държиш,
да притежаваш искрица укротена.
Оставам, но прашинка угасена. 

Patříš mi

Věčná sekvoje,

ale nebudu tvоje.

Neboť můžeš udržet jiskru

aniž bys s ní za okamžik neshořel?

Vlastním tě

Věčná sekvoje,

ale já nechci být tvoje.

Neboť mohou listy

tvé utěšit smutek deště?

Řekneš,

že sekvoje nehoří,

že nemá listy, ale trny.

Řekneš, že jsem tvoje od dřívějška,

že nic nás nerozdělí.

Nepamatuješ si

že nejsem z tvého nebe,

před celou tvou věčností,  ja jsem dítě.

V okamžiku rodím a ve mžiku hynu

na křehkého vesmíru ve výbuchu.

Оzývám se ztíšena tvořivá

Dotýkám se tě a toužím po tobě.

Ale pokud si přeješ mě držet,

mít jiskru zkrocenou.

Zůstávám a uhasnu v částečka prach. 

Moя заспала

SaMo

                           

Клепачите ти пеперудени крила

на залеза в искрите полетели,

на облаците в белите пера

две сънени звезди довели. 

Косите ти са злато от свила

ковани в пламък, огън и тъма.

А бузите ти спомен от мъгла, 

целувки в побеляла зима.

В ръкавите ти шарени побрани,

са всички песъчинки от реките.

В миг от тебе са разпиляни,

хартиените хвърчила на дните.

А мислите ти газят из тревите,

на боси самодиви в росата.

И в сънищата пламват със звездите

за да усъмнат люлка от дъгата.

Сълзите ти са укротени в скреж

страните  лумнали в руменина.

Когато в затаен копнеж

от обич  правиш светлина.

Когато бягаш и когато идваш

с крила треперещи от зной.

Когато със усмивка вдишваш

и ме разплакваш във порой.

Когато в миг забравям спомен,

забравям на къде вървя.

И в пътя си така огромен 

пътечка мъничка ловя. 

И в безпорядък ме отвежда

сред облаци, звезди и пясък,

сред водопади от надежда

и в капки хладен блясък.

Коя си ти от злато и тъга,

защо в стъкълцата газиш.

Защо побягваш със нощта

от мене ли така пазиш?

-Когато уловиш комета

и в длани я държиш за миг.

Ще върнеш сянката ми взета,

ще имаш моя нощен лик.

30.09.2011

Безсъници

                        На Любчо

Безсъници не те обичам още

потънала в мъка и във грях.

Удавен в дългокосите ми нощи

спи мътен и окървaвен до тях,

до спомените, моя дух.

Безпаметно години вече моля,

изгубена отнесена жарава.

Да искам, да съм само твоя.

След огъня ти само пепелта остава,

да гасне в смут.

Безжалостно теб бих ранила,

но силите едва ми стигат.

В гърдите ми усойница се свила

сълзите  ѝ до кръвта достигат,

и тихо шепнат: остави го.

Безсъници смъртта е моя порта,

ще те откъсне от света.

И в ранното ти блудство остра

ще те довърши на мига.

За да си мой във вечността.

27.07.99г.

Зима

На Любчо

Шуми нощта със звън отнесен
потрепва шепота един,
а спомен тих и тъй унесен,
напомня вън е сън, а ний не спим.

На нещо си играят те онези, белите,
на нещо толкова познато.
Не бдят, а нежно пеят песните
и нижат огледало от позлата.

Един единствен танц те знаят,
един единствен нежен шепот...
Те милват се и падат и заспиват,
тъй вън е сън, а ний не спим.

Какво вълшебство е тогава,
онази приказка за тях?
Една кралица без жарава,
сърце и стегнато във мраз.

Една кралица от кристал,
една от много като тях.
Снега със нея би валял,
снега е просто звезден прах.

Сълзи по нещо и по някой,
незнаен спомен, неживян
и миг едничък и отнесен,
като мъгла и лунен свян.

Те пеят тъй преди да паднат
любовни песни и куплети...
Те знаят, че в нощта умират
във клони от сребро излети.

Те просто са един далечен стон,
те носят порив бял и невидим.
Те безутешно търсят своя дом,
те сън са в който ний мълчим.

1996 

Лунен

                           На Любчо

Веднъж в мене погледна луната.

По моминските си коси тъгувам.

Някой стъпи в нощта непозната.

По този някой аз боледувам.

Ветреца лек шумоли в дървесата.

Навярно има разплакани булки.

Един щурец наруши тишината.

Не се свири валс на строшени цигулки.

Навярно звездите вече линеят

в тиха мъка по целувки от този,

по който листенца пилеят,

всичките мои влюбени рози.

Косите ми, ако искаш вземи ги.

Луната, ако искаш ти давам.

Стига мълча, в люлка вплети ги.

Аз съм никоя, но твоя оставам.

Не поглеждай, спуска стълба луната.

Някой с тихи стъпки на горе върви.

Не отивай, изсвири ми онази соната.

На пианото мое от скръб и сълзи.

Не. Безшумно от мене не бягай.

Аз не съм крадец на души.

Ако искаш недей, не оставай...

За зората, омъжих своите коси. 

Копнея

  
                                                                          На Любчо
                                                                      
Докосвах те, ала не помня
кога било е в страстта.
Ръцете кога в пороя
с твоите се сляха в дъга.

Докосвах те, сънуван пътник
желана сянка, пристан тих.
Неверен ти бе, блед измамник
любов коварна в тъмен стих.

Докосвах те, с целувки снежни
с ръце протегнати напред.
С надежди млади безметежни,
но беше ти незрящ поет.

И беше ти и глух, и ням,
а беше мой единствен блян.
И беше ти порочен храм,
а беше зной, искра от свян. 

Докосвах те, с целувки снежни
бездънен порив на страстта.
Сълзи по тебе безнадеждни,
пролети от сама душа.

Докосвах те, сънуван пътник
роса от рози в зимен мраз.
Прашец сребрист от лунен лик
звънлива песен в нощен час.

Докосвах те, ала не помнех
далеч от тебе съм била.
Ръце към твоите протегнах,
ала увисват в самота. 

20.04.2002 след един сън... 

Далече за тебе

                                              на Любчо

Далече, далече къде ли в безкрая

неведоми пътища карта чертаят.

Извиват се бързат пустини пресичат,

гори необятни що сянка обичат.

Пътувам и бързам, с впрягове бели

Конете ми, спомени по теб изгорели.

Потропват копитата, въртят колелата.

Излита ми впряга, пресича полята.

Далече далече, докосва безкрая.

Ти знаеш копнея, живея, мечтая,

за твойта градина парченце от Рая.

Открита и губена, крехко потайна

изпълнена с багри, смоли свежоборови.

С треви ненагазени, с цветя бледоморави.

И ручей нежни, в дъгата изкъпани,

и зайчета слънчеви във облаци влюбени.

Ти там ме очакваш след всичкото време

след всичките страсти и всичкото бреме.

Ти тихо ме викаш и помниш такава

каквато звездите с небето венчава.

Ти имаш крилете, аз нося ти повея,

ти в ярко сияеш, аз в тебе бледнея.

Открадни ми небето, и дари ми покоя

изкъпи ме в тебе, отнеси ме в пороя.

Разпилей ме, излей ме и в теб ме убий.

В мене роди се и мен отначало създай.

Там където в морните утрини, здрача

пада тихо и в твоите клепки отскача.

А луната засрамена целува страните,

и дъха ми замира и трепва в гърдите.

Там съм мъгла и сълза от звездите.

Там ти си мой в края на дните. 

Далече далече, къде ли в безкрая

бъди ти със мене избягал от Рая.

                                                    
                                                            věnována 

Daleko, daleko, tam někde ke kraji
nevyzpytatelné cesty mapu malují. 
Zkrouceny rychle přes pouště běhají
přes lesy rozsáhlé co stíny milují. 
Cestují  a spěchám se zpřežením bílým.
Mé koně vzplanuli vzpomínky na tebe.
Кlapání kopyt, otáčení kola.
Spřežení letí prechazí  přes pole,
daleko, daleko dotýkám se kraji.
Ti víš, že toužím, sním a žiji, 
pro tvou zahradu kousíček z ráje.
Nalezená, zmizela v něžností ztracená
plná barev  a vonící smůla-čerstvé borová.
Neprobrouzdaná tráva, květy světlemodré.
A jemný potok v duze vykoupaný
sluneční odlesky co déšťe milují.
Tam na mě čekáš po konce všech časů,
po konce po všech břemen, po všech vášních.
Ty tiše mě voláš a pamatuješ, taková
jak když se nebe s hvězdami vdává. 
Ty máš křídla, já nesu ti vánek
tak jasně se třpytíš, já v tobě zas blednu. 
Vezmi mé nebe a dej mi klid 
ponoř mě do sebe, zaplav mě v přívalech.
Rozházej mě, vylij  a pak mě zabij,
narodíš se ve mně a  znovu mě stvoříš.
Tam kudy v unaveném ránu,  soumrak
 tiše padá i vlaje na tvých víček, 
а nesmělý měsíc tě líbá na tváři 
tam můj dech bledne a chvěje se v hrudi.
Tam jsem mlha a slza jsem z hvězd. 
Tam ty jsi můj na konci svých dnů.
Daleko, daleko někde ke kraji
bud se mnou uprchlík z ráje.