Лунен

                           На Любчо

Веднъж в мене погледна луната.

По моминските си коси тъгувам.

Някой стъпи в нощта непозната.

По този някой аз боледувам.

Ветреца лек шумоли в дървесата.

Навярно има разплакани булки.

Един щурец наруши тишината.

Не се свири валс на строшени цигулки.

Навярно звездите вече линеят

в тиха мъка по целувки от този,

по който листенца пилеят,

всичките мои влюбени рози.

Косите ми, ако искаш вземи ги.

Луната, ако искаш ти давам.

Стига мълча, в люлка вплети ги.

Аз съм никоя, но твоя оставам.

Не поглеждай, спуска стълба луната.

Някой с тихи стъпки на горе върви.

Не отивай, изсвири ми онази соната.

На пианото мое от скръб и сълзи.

Не. Безшумно от мене не бягай.

Аз не съм крадец на души.

Ако искаш недей, не оставай...

За зората, омъжих своите коси.