Разлистена

                                                       картината е рисувана 2016


Ела си пак, назаем ласко взета
с въздишките на цъфнали лалета.
Поела дъх и отмаляла в утринното злато,
роса в листата, в детелинен лъх разлята,
където дреме в ръцете ми присвито
гнезденце малко с птиченца повити.

Ела си пак, заруменяла ласко тиха
по стръкчетата люшнали се на тревите.
Като милувка вятърна си във върбите,
ела сплети ми възелчета в косите.
Но си мълчи, навън заспала съм отвита
но ти завий ме, ласко дъждовита.

Ела си пак, в цветенце пламнала иглика
тупти до мен в шептежа на пчелите.
А аз в съня на ясените ще те чакам скрита
и ако някога решиш да ме събудиш
да искаш да ме кажеш, да ме бъдеш..
Аз ласко моя, няма да те питам,
кого си скътала, изпяла и отлитала...

А само ще те дишам... ще пониквам.

наново ... znova

via

По топлата ми мека кожа
разлистваш с устни принадлежност. 
Не съм ти никаква, само жена
от сто живота минали ти нося нежност 
но после някак си отивам,
а ти отново ме откривай
но в следващият по-красива. 

Na mé teplé hebké kůží 

rozkvětaš s rty vlastnictví. 

Nejsem tvoje, jsem jen žena.

Ze sta minulých životů ti přináším něhu. 

Ale pak nějak se ztracím

a ty mě znovu budeš hledat. 

Ale v dalším zívotě krásnější. 

Дали не ми отива

art journal - ink on paper 

Закачваш снощните ми дрехи в антрето
валяло е, но следващата буря чака на небето.
Аз мога само с мастило да изписвам тихото
това което каля мокрите ми дрехи със стихове,
и капки черен туш с ръкавите си да наливам
не претендирам, че съм твоя, но не си отивам.

Нечестна съм и премълчавам лесно истини
и плаках другаде и смях се, но не беше евтино.
Дъжда се дава, а пък слънцето е безвъзмездно.
За всяка крачка си платих тъй както беше редно.
Сега съм само тъжна и имам свое, лично право
да не живея, да не топля, да не бъда здрава.

Докато бурята връхлита недей смълчан я чака
тя иска покрива ти, иска да разбие брака ти.
Аз нямам никаква вина, че случва сега и в тебе,
при мен предсказаха го в прогнозата за времето
и бях готова да държа ръцете ти и бях решена,
да си мълча къде била съм призори и да остана.

Ти моите дрехи си обличал и спал си под мостовете
и мойто замълчано си потърсил и било е в джобовете.
Сега я закачи  душата ми, да се изкапе в коридора
а аз отивам да рисувам, цветя целуващи простора,
преди да се e съмнало, преди да можеш и да вземеш
последната ми строфа, поникнала в стих от малко семе.

Сред мокрото и с бурите като дете умеех танцувам
днес съм изкаляна, но без дъжда, не съществувам.
Цветята ми  и те така живеят си според сезоните
умеят да цъфтят, огънати и наводнени от мусоните.
В сълзи били са акварелите ми, били са без контури,
ела и виж, не са ли на хартията разцъфнали божури.

Ела и виж дали така не ми отива,
да съм обичана, да съм щастлива.

Развълнувано ....

В мига на непосилна жажда
ела и утоли я ти. 
Духът ми мрака го прояжда,
бушуват бледите очи.

Заливат ме една след друга
убиват ме безчет вълни.
И после в самотата луда
крещя: Ела ме прегърни. 


Ve chvíli nesnesitelné žízně
tak přijít a tý  jí uhasí.
Tmu, duše kouše soudně
zuří mé oči když nespi. 

Najíždí  jedná,  druhá
zabij mě bezpočet vlny.
A pak v samotě bláznivé
volám:  pojď  mě obejmi.

Утрото е дете

                                         На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.

Лица

Отегчено ме гледаш:
- Коя си?  - ме питаш.
- Вече няма и късче от мен
разпилях се, разлях се в полята
разцъфнах, въздъхнах - недопята.
Вече няма и късче от цвете,
спят в шепата семенца слепи,
а духа ми целува водата
напоила копнежа за лято.

Отегчено се взираш.
- Къде си?- ме питаш.
- Не ме ли намираш?
Толкоз пъти валяла съм в тебе,
че поникнах стократно,
изкласих със земното злато,
а жътварския сърп на зенита
от тежест избави ми дните.

Тая жътва аз скътах в зениците
натежели под Звездната плява.
И когато Луната в стомна изкъпана
се търкулна на моето рамо
се изплъзнах от всичките питанки
и потърсих безмълвна дъбрава
от която да бъда люляна,
под която да бъда обичана
та макар и разляна.

Отегчено ме искаш.
- Какво във замяна,
ти е дала луната изплискала
своята слава, освен че
и с нощта се скъсява?
- В нивята стърнище остана,
а от триците хляба чернее
толкоз много обвивки съм смяла,
не остана трошица скорбяла
с която душата ти да нахраня.

Отегчено е аз, да съм винаги аз.
Имам много различни лица
по едничко във всекичко зрънце
заспало в ръцете ти.
По едничко във всекичко цвете
затъкмено в косите ми.
Толкоз пъти била съм родена
и пак съм умирала.
А небето, Луната и така ме познават
и заплача ли с мен заваляват.
Само смутена те питам дали
тъй различна,
ме познаваш и ти?

Среща

               




- Връщам се, за да те открия моя. - каза той.

-Чаках те, за да си тръгна отново. - отвърна тя.

Сведоха поглед. Валеше.