Ден... Den...

Dvě dívky krmí holuby s nadějí.

Žena maluje náměstí, aby si ukrátila čas.

Chlapec, který čeká na déšť, si otáčí modrou náušnici.

Dvě babičky tlačí kola, ale jejich světla nesvítí.

Mince na chodníku je považoujíe

za slunce, našlo ji dítě a koupilo si bonbón.

Kyvadlo na hodinách odpočítáva okamžiky, kdy na tebe nemyslím, a v ostatních okamžicích se čas zastaví.

Prodavač dal pytlík brambor paní, usmál se a žena pobaveně odhazí.

Kapka zmrzliny se rozteka do růžové louže.

Hodiny stály... kyvadlo odpočitava mé lásky.  

Červené nožky holubů vesele poskakují z jedné dlažby na druhou.

Žena se usmívá, možná je milována.

Fialové petúnie z oken hrájí modrou barvu všem těm zamilovaným mrakům.

Ona odešla... Nečekal na ni. Šaty jí ve větru povlávaly - krátký fagot.

Pyl mě nutí kýchat a jasanové listy se mě ptají, proč jsem tady.

Mezi nádechem a výdechem slyším svou duši šumět nad travinami......a rozkvétat. 

Две момичета хранят гълъбите с надежда.
Една жена рисува площада за да мине времето.
Едно момче, чака да завали и подръпва синята си обица.
Две баби бутат колелетата си, ала фарчетата им не светят.
Една монета на паважа се мисли за слънце, дете я намери и си купи бонбон.
Махалото на часовника брои миговете, в които не мисля за него, а в другите мигове времето спира.
Продавача даде торба картофи и се усмихна, а жената си тръгна развеселена.
Капчица сладолед се стапя в розова локвичка.
Часовника стои... махалото брои.
Червените крачета на гълъбите подкачат весело от паве на паве.
Една жена се усмихна, може би е обичана.
Лилавите петунии от прозорците засвириха блус на всички влюбени облаци.
Тя си тръгна... Той не я чака. Роклята и полетя подета от вятъра - къс басма.
Прашеца ме кара да кихам, а листата на ясените ме питат защо съм тук.
Между вдишването и издишването чувам душата ми да ромони над тревите...
...и да разцъфва.

 

Изписана...

Не исках да подсмърчам днес...

Душата ми не спазва дисциплина.

Скръбта е буква, не стремеж.
Със туш ще нарисуваш - вик,
но аз ще го издраскам с ножа,
върху листа ми - изпоцапан под
ще капят ланските копнежи.
Останалото е метеж, подпалваш
бесиш и камбана бие.
Скръбта в нощите ни води ад,
а в дните чупи стъклария
оная дето неизмита си седи
от вчерашната ни добра вечеря,
и неизгладена по закачалките виси
в синя риза, в рокля от дантела.
Не ти ли догорча кажи
осакатях от думи, ослепях от рими.
Каква била съм по преди...
Сега наричаш ме: Незаменима.
Хартията ми мокра не гори,
тя не е кожа да се татуира.
Разплакваш ме, добре - боли
от скръб, ала не се  умира.

Dnes jsem nechtěla smrkat...

Moje duše nedodržuje kázeň.

Smutek je písmeno, ne přání.

Inkoustem nakreslím - výkřik,

ale poškrábu ho nožem,

na mém listu - odřená podlaha

budou kapat mé loňské touhy.

Zbytek je zametení, pálíš vše, lámeš mé kosti. 

Zuříš a zvoní v kapli zvon.

Smutek v našich nocích vede do pekla,

a rozbíjí porcelán ve dnech 

kterí leží neumytý  

z naší včerejší dobré večeře, 

visí nevyžehlená na ramínkách.

v modré košili, v krajkových šatech.

Nejsí zahořklý?

Ochromená slovy, oslepená rýmy.

jaka jsem byla předtím...

Teď mi říkáš:

Nenahraditelná. 

Můj mokrý papír nehoří, 

není to žádná kůže na tetování.

Rozbrečíš mě, no a - bolí to.

Na smutkek se neumíra. 

Разлистена

                                                       картината е рисувана 2016


Ела си пак, назаем ласко взета
с въздишките на цъфнали лалета.
Поела дъх и отмаляла в утринното злато,
роса в листата, в детелинен лъх разлята,
където дреме в ръцете ми присвито
гнезденце малко с птиченца повити.

Ела си пак, заруменяла ласко тиха
по стръкчетата люшнали се на тревите.
Като милувка вятърна си във върбите,
ела сплети ми възелчета в косите.
Но си мълчи, навън заспала съм отвита
но ти завий ме, ласко дъждовита.

Ела си пак, в цветенце пламнала иглика
тупти до мен в шептежа на пчелите.
А аз в съня на ясените ще те чакам скрита
и ако някога решиш да ме събудиш
да искаш да ме кажеш, да ме бъдеш..
Аз ласко моя, няма да те питам,
кого си скътала, изпяла и отлитала...

А само ще те дишам... ще пониквам.

наново ... znova

via

По топлата ми мека кожа
разлистваш с устни принадлежност. 
Не съм ти никаква, само жена
от сто живота минали ти нося нежност 
но после някак си отивам,
а ти отново ме откривай
но в следващият по-красива. 

Na mé teplé hebké kůží 

rozkvětaš s rty vlastnictví. 

Nejsem tvoje, jsem jen žena.

Ze sta minulých životů ti přináším něhu. 

Ale pak nějak se ztracím

a ty mě znovu budeš hledat. 

Ale v dalším zívotě krásnější. 

Дали не ми отива

art journal - ink on paper 

Закачваш снощните ми дрехи в антрето
валяло е, но следващата буря чака на небето.
Аз мога само с мастило да изписвам тихото
това което каля мокрите ми дрехи със стихове,
и капки черен туш с ръкавите си да наливам
не претендирам, че съм твоя, но не си отивам.

Нечестна съм и премълчавам лесно истини
и плаках другаде и смях се, но не беше евтино.
Дъжда се дава, а пък слънцето е безвъзмездно.
За всяка крачка си платих тъй както беше редно.
Сега съм само тъжна и имам свое, лично право
да не живея, да не топля, да не бъда здрава.

Докато бурята връхлита недей смълчан я чака
тя иска покрива ти, иска да разбие брака ти.
Аз нямам никаква вина, че случва сега и в тебе,
при мен предсказаха го в прогнозата за времето
и бях готова да държа ръцете ти и бях решена,
да си мълча къде била съм призори и да остана.

Ти моите дрехи си обличал и спал си под мостовете
и мойто замълчано си потърсил и било е в джобовете.
Сега я закачи  душата ми, да се изкапе в коридора
а аз отивам да рисувам, цветя целуващи простора,
преди да се e съмнало, преди да можеш и да вземеш
последната ми строфа, поникнала в стих от малко семе.

Сред мокрото и с бурите като дете умеех танцувам
днес съм изкаляна, но без дъжда, не съществувам.
Цветята ми  и те така живеят си според сезоните
умеят да цъфтят, огънати и наводнени от мусоните.
В сълзи били са акварелите ми, били са без контури,
ела и виж, не са ли на хартията разцъфнали божури.

Ела и виж дали така не ми отива,
да съм обичана, да съм щастлива.

Развълнувано ....

В мига на непосилна жажда
ела и утоли я ти. 
Духът ми мрака го прояжда,
бушуват бледите очи.

Заливат ме една след друга
убиват ме безчет вълни.
И после в самотата луда
крещя: Ела ме прегърни. 


Ve chvíli nesnesitelné žízně
tak přijít a tý  jí uhasí.
Tmu, duše kouše soudně
zuří mé oči když nespi. 

Najíždí  jedná,  druhá
zabij mě bezpočet vlny.
A pak v samotě bláznivé
volám:  pojď  mě obejmi.

Утрото е дете

                                         На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.