Сезонът на дъждовете

         A beautiful afternoon by twomeows (away...)
      

                                                                  

                                         

За тебе мисля си и ми е леко
и нещо в мене се разлива,
това е онзи влажен полутон.

Очаквам да заплиска любовта ми.

Докосват се потрепват листите,
боли ги, удрят мокро капките,
разшумват пъпките, обливат ги със благодат.
Проплакват мъчно бедните от скръб заченати,
зоват духа на дървесата и разтреперани шумят.
Мълчанието заплашва да прелее
от бурен тътен небеса да се тресат.
Какво пък буря е и нек беснее,
сърдити облаците ще сълзят.
Отчаяно се боря със прибоя,
ревът във мене сто вълни,
но като вечната секвоя,
ще надживея всичките беди.
Очаквам да заплиска любовта ми.
Сега е влажен, влажен полутон,
а кълновете никнат във пороя
от силата на мокрия сезон.
И мисля си за тебе и съм твоя...

27.02.2000 - София

Зимна раздяла

via 

Преспите на дворчето чумерят се навъсени,
стълбите въздишат „Снежно сме поръсени“
Тръгнала си е нощес последната вихрушка,
пазят сънищата борови, свидна теменужка.

Под притихнала земна обич кротко дреме,
неродено тайнство спящо в ланско семе.
Капчиците разтопена снежност звънват,
в нeтъкана паяжина, слънчица осъмват. 

Утрин с лазурени простори разлюляни,
влюбени врабчета учат песни неизпяни. 
Шепота им буди срамежливите кокичета
връзват бели шапки като две момичета. 

Ябълката варди празно есенно гнезденце,
тихичко желае птички с босички краченца.
Равномерно чукат, и отмерват светлината 
не капчуци, струни  младост в дървесата.

Стъпки тръгващи в пътеката са сгушени
тихо минала през мокрото с ботушите.
Само махнала и после е отишла в бялото,
зимно скъсаното, взела си е одеялото.

2012 

Под дъжда

                                 

by VIN Tew, via Flickr

                                 
                                                               
Плете мъглата палена, плете тъга.
Пътека има за оттатък, пътека под дъжда.
Не питай за къде е тя,
защо съм скръб, защо съм без  душа.
Не питай ме какво ѝ сторих.
Аз тия порти преди век затворих.

Плете тъгата ми мъгли, въже плете.

Но ако ти на там погледнеш любопитен, млад.
Не ще намериш ни зид, ни бряг, ни слънчев град.
От другата страна е вечен мрак, вали със дни.
Боли и в мокрите слани сред ширнали треви,
вървя и падам, и творя мечти, деля от хляба
жена съм просто всякаква, но нивга слаба.

Помни, въже тъка. За затегна всяка мисъл в клуп.

Небето винаги e от гранитна плът, ала гори,
че изненадан се оглеждаш толкова личи.
Какво и да търсиш там, надежда не зови.
Чадър ти трябва от космическа програма.
Дано с него съумееш от мен да се опазиш.
Когато вържа на въжето всякоя звезда
и я обеся за измама, и за кражба на душа.

Там дето падат капки, от пламък не боли.

Отдавна потушени са подзведните пожари.
Една след друга небесните плеяди удуших.
Там лее просто дъжд, твърдта на буци се троши
на кални вади се оттича.  Нека си върви.
Там никого на сила не държа, сега тръгни и ти
не се обръщай, но за мен мълчи. Такава няма,
и не я познаваш, с нея не пристъпи храма.

Пътеките са само начертания от босите нозе на любовта.

И да си бил звезда и да си  бил блестял
навярно ангел да си паднал, цял си в кал.
Защото там вали с дни.
А аз седя и с две останали игли
плета наново от мъгла души
и ги продавам за сълзите ти.

Както дава син първороден

                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най-български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк. 

Герда

  Christian Birmingham is the author of this phenomenal illustration. 

На Кай

Нощта отскубват капки бели,

реди студа, дантели смели.

Проглеждат босите снежинки 

пристъпват в колесница в сенки. 

Докосват ме родени от водата,

изгасват те - комети в косата.

От северния вятър излетели

погиват още миг не доживели.

Корона от брилянти в скреж,
за мен ще искаш ли изковеш? 
Ако ти подаря духа си перлен
ще бъдеш ли във мене влюбен? 

Ако целуна те във тишината,

от мъка ще заплаче тъмнината. 

Искрици ледени прегръщам 

снега в кротък дъжд превръщам. 

Защото лесно е да завалиш.

И клони натежели да строшиш.

От мраз красив си ти недостижим,

но може би не си непобедим.

Все нещо имам топло затуптяло,

парченце цветно, ново огледало.

Когато в лед сковеш и се наежиш,

когато счупиш бледите копнежи.

Прегръщам те, изричам топлината,

жарта на огненото лято от перата.

Издишвам, чезнещи сълзите ти.

Изплаквам, стъкълцето от очите ти.

Защото лесно правя от снега
поле от пролет и небе с дъга.

Но ако ти, студен не бе роден

не ще я имаше и Герда в мен... 


2002

Принцесите се раждат от звезди

                                    на дъщеричките ми 


Когато във вечерите златни завали
и пеперудени прашинки се посипят.
Принцесите се раждат от звезди
изгубените си пантофки да подирят.

Събуждат сребърните звездобройци
и на ушенцето им шушнат тайни смешни.
В острите им шапки крият бели зайци
и колелца рисуват в книгите им прашни.

Принцесите живеят в стаи огледални
в сандъчета, цветя садят от лански сняг.
Изрязват кръпки в новите си рокли бални
и после шият ги на небосвода с бод зиг-заг.

А случи ли се някоя принцеса да се сърди,
от сънените и очи дъждец започва да ръми,
тогава всичките легла от гъши пух са твърди
и само в хамак от паяжинки може да заспи.

А щом прекрачи там вдън нощния чертог
в пътеки теменужени върви и пита:
- Къде въртят чекръци и сребро предат,
къде луна коват с усмивка сърповита.

На този свят принцесите са чист изсипан блясък,
макар и боси да се раждат на земя-подбита.
И цял живот обувчици човешки тесни носят
корони нямат, само рокли от басма протрита. 

А някога когато със зората затрепти 
събудено звънче от алена камбана.
Принцесите порастват и имат дъщери,
и плитки сплитат от косица разпиляна.

Когато във вечерите завалят звезди
и своя огнен път поемеш към земята,
Принцесо малка горе миг поспри,
вземи си дъх и запомни коя си. 

...............................................................

Пантофки на земята има, но не стават

на тези малки, босички, крачка сега.
Обувчици по мярка на звездите дават
или небето, или принца, или ...

Любовта. 




Последния куплет, е само идея... само вариант на идея в различен край... която не пожелах да изтрия от листа, макар и да е много банална.
Рисунките са на дъщеричката ми. 

Изгубени слова - Ztracená slova

via

Тялото е само 
ръкавица кожена
... само 
скица черно-бяла огледална.

Никога не гаснеща свещица
е душата
дадена
в плътта ни земно
сечена.

Тялото е само
пояснение
средство за порастване
... само
паднала завеса опрощение
там където свети 
божието творение.

Безименно 

Tělo je pouze 

rukavice kožená

Jen

náčrt černobílý, zrcadlový.

 

 Nikdy nehasnoucí svíčka,

duše je.

Rýtina

v našem pozemském mase

ražena. 

 

Tělo je pouze

objasnění

způsob pěstování dospělosti. 

Jen

spadla opona 

odpuštění 

tam kde září boží stvoření 

bezejmenné.