Както дава син първороден

                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най-български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк. 

Герда

  Christian Birmingham is the author of this phenomenal illustration. 

На Кай

Нощта отскубват капки бели,

реди студа, дантели смели.

Проглеждат босите снежинки 

пристъпват в колесница в сенки. 

Докосват ме родени от водата,

изгасват те - комети в косата.

От северния вятър излетели

погиват още миг не доживели.

Корона от брилянти в скреж,
за мен ще искаш ли изковеш? 
Ако ти подаря духа си перлен
ще бъдеш ли във мене влюбен? 

Ако целуна те във тишината,

от мъка ще заплаче тъмнината. 

Искрици ледени прегръщам 

снега в кротък дъжд превръщам. 

Защото лесно е да завалиш.

И клони натежели да строшиш.

От мраз красив си ти недостижим,

но може би не си непобедим.

Все нещо имам топло затуптяло,

парченце цветно, ново огледало.

Когато в лед сковеш и се наежиш,

когато счупиш бледите копнежи.

Прегръщам те, изричам топлината,

жарта на огненото лято от перата.

Издишвам, чезнещи сълзите ти.

Изплаквам, стъкълцето от очите ти.

Защото лесно правя от снега
поле от пролет и небе с дъга.

Но ако ти, студен не бе роден

не ще я имаше и Герда в мен... 


2002

Принцесите се раждат от звезди

                                    на дъщеричките ми 


Когато във вечерите златни завали
и пеперудени прашинки се посипят.
Принцесите се раждат от звезди
изгубените си пантофки да подирят.

Събуждат сребърните звездобройци
и на ушенцето им шушнат тайни смешни.
В острите им шапки крият бели зайци
и колелца рисуват в книгите им прашни.

Принцесите живеят в стаи огледални
в сандъчета, цветя садят от лански сняг.
Изрязват кръпки в новите си рокли бални
и после шият ги на небосвода с бод зиг-заг.

А случи ли се някоя принцеса да се сърди,
от сънените и очи дъждец започва да ръми,
тогава всичките легла от гъши пух са твърди
и само в хамак от паяжинки може да заспи.

А щом прекрачи там вдън нощния чертог
в пътеки теменужени върви и пита:
- Къде въртят чекръци и сребро предат,
къде луна коват с усмивка сърповита.

На този свят принцесите са чист изсипан блясък,
макар и боси да се раждат на земя-подбита.
И цял живот обувчици човешки тесни носят
корони нямат, само рокли от басма протрита. 

А някога когато със зората затрепти 
събудено звънче от алена камбана.
Принцесите порастват и имат дъщери,
и плитки сплитат от косица разпиляна.

Когато във вечерите завалят звезди
и своя огнен път поемеш към земята,
Принцесо малка горе миг поспри,
вземи си дъх и запомни коя си. 

...............................................................

Пантофки на земята има, но не стават

на тези малки, босички, крачка сега.
Обувчици по мярка на звездите дават
или небето, или принца, или ...

Любовта. 




Последния куплет, е само идея... само вариант на идея в различен край... която не пожелах да изтрия от листа, макар и да е много банална.
Рисунките са на дъщеричката ми. 

Изгубени слова - Ztracená slova

via

Тялото е само 
ръкавица кожена
... само 
скица черно-бяла огледална.

Никога не гаснеща свещица
е душата
дадена
в плътта ни земно
сечена.

Тялото е само
пояснение
средство за порастване
... само
паднала завеса опрощение
там където свети 
божието творение.

Безименно 

Tělo je pouze 

rukavice kožená

Jen

náčrt černobílý, zrcadlový.

 

 Nikdy nehasnoucí svíčka,

duše je.

Rýtina

v našem pozemském mase

ražena. 

 

Tělo je pouze

objasnění

způsob pěstování dospělosti. 

Jen

spadla opona 

odpuštění 

tam kde září boží stvoření 

bezejmenné. 

Последен октомври

                                                                                                                                                На Любчо 

   Слънцето едвам се открива сред мъгливия небосвод. Сиво, сребристо студено небе се е спряло над покривите ни.
Седя и гледам безкрая и тихата пустош, безмерно тъжна сега в този миг на очакване да бъде заченат първия сняг. Твърда матова светлина изменя реалността, безнадеждни дървета, самотни, мълчаливи. Нима са дигнали клони в молитва... 
Въздуха прорязва дробовете, откъсва безмълвно стенание от пътника. Ято безлични гарвани пропищяват истерично следвайки вятъра. 
    В безпътно време живеем, в безпътни мисли пропиляваме дните си.
Нещо студено се промъква с утрините в душата ми, пронизва костите ми у ме връзва с безразличие. 


   Последно е. По-добре да се лутам, да пътувам в ония лазурни дни обсипали небосклона ми със звезди, изтъкали развихрени панделки от лято, там в слънчевия ми сплит. 
Коси вързани с розови ленти, из въздуха цъфтежа на рози. Вдишвам безгрижие, безразсъдство и копнеж.

 Цялата земна светлина струеше от него. Гледах го как играе, и се чудех как умее да направи световъртеж от прашинки. Гумата на колелото му се въртеше.
 Миналото е винаги част от настоящето. 

31.10.97

Снежинка

via 

                                                                                                                                 На Любчо

  Целуна ли ме ангел не разбрах
разперих рамене и се разлях.
Въздишка неродена замълчах
по устните на крехък сънен грях.

Пробудена свенлива отлетях
нататък дето ляга хлад и прах.
Копнеех да го видя, ала бях
безкрила, млада и валях.

Атлазената риза си простях
небесна стряха от елмаз ковах,
зенит в зорниците му не познах
стопена го обикнах и умрях.

Políbil mě anděl, ale byl to asi sen. 

Roztáhla jsem ramena a vysypala se.

Vzdychala jsem nenarozená, mlčel jsem

na rtech křehkého ospalého hříchu.

Probudil jsem se nesměle, odletěl jsem

Kupředu, kde leží chlad a prach.

Toužila jsem ho vidět, ale byla jsem...

bez křídla, mladá a v dešti, v mraku. 

Saténovou košili jsem si odpustila. 

Udělala jsem nebeskou střechu z jilmu,

V jeho úsvitech jsem nepoznala zenit.

Milovala jsem ho a zemřela.

Verona - Ztracená bloudím - Скитам изгубена - превод

Ztracená bloudím                                     Скитам изгубена



Jsem jak stín,                                            Като сянка съм
jak mlha nad ránem,                                  като утринна мъгла,
tichým oceánem,                                       тих океан съм,
сo v pramen se promění,                           който на извор стана,
jsem jak dým, co vzhůru stoupá,                като дим съм, тръгвам нагоре
když vánek s ním houpá,                           а повея ме люлее
tam vysoko nad zemí.                                там високо над земята.



Ref: Ztracená bloudím                        Пр: Изгубeна скитам
dál svým snem,                                         oще в своите мечтите,
jsem ticho na stráních,                             тишината по склоновете съм
jsem vítr na pláních..oou .                        вятъра над равнините съм. Ооу...
Ztracená bloudím dál svým snem,             Изгубeна скитам, още в своите сънища
snad duši mi vrátíš                                    дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                              и пътя ще ми покажеш нататък.



Jsem jak žár, co všechno spálí,                Като жарта съм, която всичко изгаря
jsem ozvěnou v dáli,                                като ехото съм, което е далечината отговаря,
tu co ty neslyšíš,                                      това което ти не чуваш,
jsem jak den,                                          като деня съм
co s nocí se střídá,                                  който с нощта се редува,
jsem černá i bílá,                                     черна и бяла съм
ve světě zatměným.                                 в затъмнен свят.



Ref: Ztracená bloudím                       Пр: Изгубeна скитам    
dál svým snem,                                       още в своите мечти,
jsem ticho na stráních,                             тишината по склоновете съм
jsem vítr na pláních. oou.                         вятъра над равнините съм... Ооу...
Ztracená bloudím dál svým snem,            Изгубeна скитам, още в своите сънища
snad duši mi vrátíš                                   дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                              и пътя ще ми покажеш нататък.


Ztracená bloudím dál svým snem,         Изгубена скитам още в своите мечти
snad duši mi vrátíš                                дали ще ми върнеш душата
a cestu mi zkrátíš ven.                          и пътя ще ми покажеш нататък.