Защото искам - Protože chci...

via

Трябва да те изгоня любов
трябва да те изскубна като цвете непотребно
като плевел боязлива.
Без слънце подарено,
без копнежи любов ще остане от тебе
само сянка, само прах.

Трябва да те обичам любов
трябва да те изплача, да те изживея,
като докосване на студена утрин
което заболява връз страните
което зачервява устните и вписва мълчание
с едно движение на молива.

Трябва да те позная любов
когато звездите падат от небето,
а в августовските полета зрее житото.
Аз ще ида по хълма нагоре
и ще почакам на слънцето залеза
и след това ще ти се отдам.

Защото искам...





Musím tě vyhnat lásko 
musím tě vyškubat jako květinu nepotřebnou
jako plevel bojácný.
Bez slunce darovaného,
bez touhy lásko z tebe zbude stín,
pouze prach.

Musím tě lásko milovat
musím tě lásko vyplakat a pak přežít 
jako dotek z chladného rána
který zabolí na tváře,
který zčervená rty a zanáší do tichosti
beznadějný tah tužky.

Musím tě poznat lásko 
když hvězdy padají z oblohy
a v srpnových polích zrajе obilí.
Já půjdu pak do kopce nahoru
a počkám na západ slunce
a pak se ti vzdám.

Protože chci... 

Само сега - Jenom teď

                      

Не ме питай колко път съм изминала,
за да стигна до тук,
където бледо морава сенчица вплита
в косите ти сноп цветчета от дивия лук.

Не ме питай колко дълго съм чакала
за да мога така да стоя
цял живот в миг съм издишала,
когато в тревите ми нощния вятър заспа.

Не ме питай  защо те обичам
нямам как да ти обясня.
Бях върба, а сега съм с цветчета покрита
будя птиците и сутрин се къпя в роса.

Не те искам завинаги
сме тук и само сега.
Не сгреших ли, че с изгрева тръгнах нататък
има стъпки които не личат в утринта.

Neptej se mě jak daleko jsem putovala
aby jsem dorazila sem.
Kde světlé fialový stínek vplétá
ve tvých vlasů svazek lučních květin.

Neptej se mě jak dlouho jsem čekala
aby jsem mohla tady stát.
Celý život jsem v okamžiku vydechla
když můj noční vítr usnul na stráních.

Neptej se mě proč tě mám ráda
nevím jak to vysvětlit.
Byla jsem vrba, a teď jsem cela rozkvetlá
probouzím ptáčci ráno a koupu se v rose.

Nechci tě navždy, 
jsme tady a právě teď.   
Zda jsem nechybovala že šla jsem s východem,
jsou kroky, které nenajdeš až slunce vystoupá nahoru. 

Сезонът на дъждовете

         A beautiful afternoon by twomeows (away...)
      

                                                                  

                                         

За тебе мисля си и ми е леко
и нещо в мене се разлива,
това е онзи влажен полутон.

Очаквам да заплиска любовта ми.

Докосват се потрепват листите,
боли ги, удрят мокро капките,
разшумват пъпките, обливат ги със благодат.
Проплакват мъчно бедните от скръб заченати,
зоват духа на дървесата и разтреперани шумят.
Мълчанието заплашва да прелее
от бурен тътен небеса да се тресат.
Какво пък буря е и нек беснее,
сърдити облаците ще сълзят.
Отчаяно се боря със прибоя,
ревът във мене сто вълни,
но като вечната секвоя,
ще надживея всичките беди.
Очаквам да заплиска любовта ми.
Сега е влажен, влажен полутон,
а кълновете никнат във пороя
от силата на мокрия сезон.
И мисля си за тебе и съм твоя...

27.02.2000 - София

Зимна раздяла

via 

Преспите на дворчето чумерят се навъсени,
стълбите въздишат „Снежно сме поръсени“
Тръгнала си е нощес последната вихрушка,
пазят сънищата борови, свидна теменужка.

Под притихнала земна обич кротко дреме,
неродено тайнство спящо в ланско семе.
Капчиците разтопена снежност звънват,
в нeтъкана паяжина, слънчица осъмват. 

Утрин с лазурени простори разлюляни,
влюбени врабчета учат песни неизпяни. 
Шепота им буди срамежливите кокичета
връзват бели шапки като две момичета. 

Ябълката варди празно есенно гнезденце,
тихичко желае птички с босички краченца.
Равномерно чукат, и отмерват светлината 
не капчуци, струни  младост в дървесата.

Стъпки тръгващи в пътеката са сгушени
тихо минала през мокрото с ботушите.
Само махнала и после е отишла в бялото,
зимно скъсаното, взела си е одеялото.

2012 

Под дъжда

                                 

by VIN Tew, via Flickr

                                 
                                                               
Плете мъглата палена, плете тъга.
Пътека има за оттатък, пътека под дъжда.
Не питай за къде е тя,
защо съм скръб, защо съм без  душа.
Не питай ме какво ѝ сторих.
Аз тия порти преди век затворих.

Плете тъгата ми мъгли, въже плете.

Но ако ти на там погледнеш любопитен, млад.
Не ще намериш ни зид, ни бряг, ни слънчев град.
От другата страна е вечен мрак, вали със дни.
Боли и в мокрите слани сред ширнали треви,
вървя и падам, и творя мечти, деля от хляба
жена съм просто всякаква, но нивга слаба.

Помни, въже тъка. За затегна всяка мисъл в клуп.

Небето винаги e от гранитна плът, ала гори,
че изненадан се оглеждаш толкова личи.
Какво и да търсиш там, надежда не зови.
Чадър ти трябва от космическа програма.
Дано с него съумееш от мен да се опазиш.
Когато вържа на въжето всякоя звезда
и я обеся за измама, и за кражба на душа.

Там дето падат капки, от пламък не боли.

Отдавна потушени са подзведните пожари.
Една след друга небесните плеяди удуших.
Там лее просто дъжд, твърдта на буци се троши
на кални вади се оттича.  Нека си върви.
Там никого на сила не държа, сега тръгни и ти
не се обръщай, но за мен мълчи. Такава няма,
и не я познаваш, с нея не пристъпи храма.

Пътеките са само начертания от босите нозе на любовта.

И да си бил звезда и да си  бил блестял
навярно ангел да си паднал, цял си в кал.
Защото там вали с дни.
А аз седя и с две останали игли
плета наново от мъгла души
и ги продавам за сълзите ти.

Както дава син първороден

                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най-български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк. 

Герда

  Christian Birmingham is the author of this phenomenal illustration. 

На Кай

Нощта отскубват капки бели,

реди студа, дантели смели.

Проглеждат босите снежинки 

пристъпват в колесница в сенки. 

Докосват ме родени от водата,

изгасват те - комети в косата.

От северния вятър излетели

погиват още миг не доживели.

Корона от брилянти в скреж,
за мен ще искаш ли изковеш? 
Ако ти подаря духа си перлен
ще бъдеш ли във мене влюбен? 

Ако целуна те във тишината,

от мъка ще заплаче тъмнината. 

Искрици ледени прегръщам 

снега в кротък дъжд превръщам. 

Защото лесно е да завалиш.

И клони натежели да строшиш.

От мраз красив си ти недостижим,

но може би не си непобедим.

Все нещо имам топло затуптяло,

парченце цветно, ново огледало.

Когато в лед сковеш и се наежиш,

когато счупиш бледите копнежи.

Прегръщам те, изричам топлината,

жарта на огненото лято от перата.

Издишвам, чезнещи сълзите ти.

Изплаквам, стъкълцето от очите ти.

Защото лесно правя от снега
поле от пролет и небе с дъга.

Но ако ти, студен не бе роден

не ще я имаше и Герда в мен... 


2002